Матю Райли - Храмът на инките

— Всички чак до върха — тихо отвърна Рене. — До най-висшите офицери в йерархията на американската армия. И тъкмо това ме плаши. Никога не съм ги виждала толкова отчаяни. Искам да кажа, Господи, виж тази операция. Ако успее да вземе този камък — тя кимна към идола на свободната седалка до Уилям, — армията гарантира бъдещото си съществуване. И това значи, че Франк Наш е готов на всичко, за да го получи. Абсолютно всичко.

Рейс взе идола. Той лъщеше в ръцете му и главата на звяра заплашително се зъбеше.

Уил просто тъжно го гледаше.

— Обаче има само един проблем, нали? — каза Рейс.

— Какъв проблем? — попита Рене.

— Този идол.

— Какво по-точно?

— Това е въпросът. Този идол не е от тирий. Това е фалшификат.

— Какво? — ахна Рене.

— Фалшификат? — повтори Ван Люън.

— Да — потвърди Рейс. — Ето, провери сам. — Той подхвърли лъскавия черен камък на сержанта. — Какво виждаш?

Едрият командос сви рамене.

— Индианският идол, за който дойдохме.

— Наистина ли? — Уилям се наведе напред и посочи манерката, която висеше на колана на Ван Люън. — Може ли да я взема за малко?

Той бързо развъртя капачката и изля съдържанието и върху идола.

Водата потече по главата на котката и закапа по пода на хидроплана.

— Добре. И?… — попита Ван Люън.

— Според ръкописа — каза Рейс, — когато идолът се намокри, трябва да издава нисък вибриращ звук. Този не издава нищо.

— И?

— Значи не е от тирий. Ако беше от тирий, кислородът във водата щеше да го накара да резонира. Това не е истинският идол. Този е фалшив.

— Кога разбра? — попита Рене.

— Когато го взех от работната маса. Две секунди преди кабината да избухне, противопожарната система заливаше цялото помещение с вода. Обаче той мълчеше.

— Значи Суперновата на нацистите е нямало да унищожи света, така ли? — ахна Ван Люън.

— Не — отвърна Рейс. — Термоядрените бойни глави щяха да взривят само нас и може би няколкостотин хектара от джунглата. Но не и света.

— Щом не е от тирий, от какво е? — полюбопитства сержантът.

— Не знам. Сигурно от някаква вулканична скала.

— Ако е фалшификат — каза Рене и взе идола от Ван Люън, — кой го е направил? Кой може да го е създал? Нали го открихме в храм, в който от четиристотин години не е влизал никой?

— Мисля, че знам кой го е направил — рече Рейс.

— Наистина ли?

Той кимна.

— Кой? — едновременно извикаха Рене и Ван Люън.

Уилям вдигна ръкописа в ръка, оригиналния ръкопис, същия, над който много отдавна се бе трудил самият Алберто Сантяго.

— Отговорът — каза той, — се крие в страниците на тази книга.

Рейс се оттегли в задната част на малкия хидроплан.

Скоро щяха да стигнат във Вилкафор. Ала преди това искаше да прочете ръкописа — да го дочете докрай.

Вълнуваха го невероятно много въпроси. Например кога Ренко е подменил истинския идол и как е върнал рапите в храма.

Но на първо място, повече от всичко останало, го интересуваше едно.

Къде е истинският идол.

Рейс се настани на седалката в дъното на самолета. Тъкмо се канеше да разтвори книгата обаче, когато видя на гърдите си смарагда на Ренко и го повдигна върху дланта си. Той прокара пръсти по лъскавите ръбове на зеления камък. И си спомни за скелета, от които го беше взел — скелета, който бе открил в храма.

Ренко.

Рейс премигна, за да се откъсне от тези мисли. Той пусна смарагда и потърси мястото, до което беше стигнал.

Алберто Сантяго току-що бе спасил Лена, сестрата на Ренко, от рапите, след което тя му беше казала, че испанците ще пристигнат във Вилкафор до изгрев слънце…

Ренко дълго гледа Лена.

— До изгрев слънце — повтори той.

Навън все още цареше мрак, ала след няколко часа щеше да настъпи утро.

— Да.

На слабата светлина на огъня можех да прочета мислите по лицето на княза — неговата задача да спаси идола се сблъскваше с желанието му да помогне на жителите на Вилкафор в този момент на ужасна нужда.

Ренко се озърна наоколо.

— Басарио — рязко каза той.

Обърнах се и видях престъпника, седнал по турски на пода в един от тъмните ъгли, както обикновено с гръб към стаята.

— Да, о, мъдри княже — без да вдига поглед, отвърна той.

— Докъде стигна?

— Почти свършвам.

Ренко се запъти към него. Последвах го.

Басарио се обърна и аз забелязах до него идола, който трябваше да пазим. Престъпникът подаде нещо на Ренко.

Когато го видях, не можах да повярвам.

Премигнах два пъти с клепачи и пак погледнах, за да се уверя, че не ми играят някакъв номер.