Джеймс Купър - Следотърсача

— А нашето присъствие ще прекрати ли тези ужаси? — попита живо Мейбъл.

— Може да ги прекрати, а може и не, зависи от волята на провидението. Комендантът на нашия гарнизон, Лунди, както го наричат, изпрати един отряд да се настани на някой от островите и да пресича пътя на френските лодки. Ние сме вторият отряд, който отива. Намиращата се там група досега не е успяла да свърши много работа, заловила е само две лодки със стоки, предназначени за индианците. И понеже миналата седмица оттам дойде куриер с тая вест, майорът реши да направи един последен опит да развали плановете на тези негодници. Джаспър познава пътя и там ние ще сме в добри ръце, защото сержантът е благоразумен, а това е основното качество, което се изисква при засада. Да, той е предпазлив и в същото време действен и енергичен.

— Това ли е всичко? — пренебрежително попита Кап. — Съдейки по приготовленията и екипировката, реших, че се готви някаква контрабанда и че ще ни се падне по някоя честна пара, ако вземем участие в работата. Но навярно тук, на прясната вода, не делят плячката?

— Какво искате да кажете?

— Че навярно кралят прибира всичко, което пада от тези схватки и засади, както вие ги наричате.

— Това не мога да знам, мастър Кап. Аз си вземам моя дял от барут и олово, ако ни попаднат в ръцете, без да разменя и дума за това с краля. А пък ако някой получи повече, то това не съм аз, макар че е време и аз да се замисля да обзаведа семейство и дом.

При този открит намек за желанието си да промени своя живот. Следотърсача дори не се осмели да погледне Мейбъл, макар че беше готов да пожертва всичко на света, за да разбере дали тя го беше слушала и какъв израз беше изписан по лицето й. Но Мейбъл не заподозря истинския смисъл на тези думи и лицето й си остана напълно спокойно, когато обърна поглед към реката. Там, на борда на „Вихър“, имаше явни признаци на раздвижване.

— Джаспър се кани да изведе кутера — забеляза водачът, който също погледна в тази посока, привлечен от шума, произведен от падането на нещо тежко на палубата.

— Младежът очевидно е усетил някакви признаци на вятър и иска да е готов.

— Да, сега вече ще имаме случай да понаучим нещо от мореплаването — насмешливо добави Кап. — Вдигането на платната си има тънкост, по която веднага ще познаеш истинския моряк. Тъй както добрия войник ще го отличиш по това, как си закопчава мундира — отгоре надолу, или отдолу нагоре.

— Не знам дали Джаспър може да се сравнява с вашите моряци от океана — забеляза Следотърсача с простодушие, което никога не се засягаше от недостойното чувство на завист или ревност, — но той е смело момче и толкова умело управлява своя кутер, колкото може да се желае поне на това езеро. А и вие, мастър Кап, не го намерихте за несръчен, когато се спусна по водопада на Осуиго, това почти непреодолимо на вид препятствие, което сладководните моряци успяват да преминат с такава лекота.

Вместо отговор Кап издаде само някакво възклицание на недоволство, после всички замълчаха и започнаха внимателно да следят движенията на кутера. Техният интерес беше напълно оправдан, тъй като по-нататъшната им съдба беше изцяло свързана с този кораб. Все още не се усещаше и най-малък полъх, гладката повърхност на езерото блестеше от лъчите на залязващото слънце, „Вихър“ тежеше привързан на котвата си, хвърлена на сто ядра по-нагоре от устието, с явното намерение чрез маневриране — имаше достатъчно място за това — да излезе от реката, служеща тогава за пристанище на Осуиго. Но пълното безветрие препятствуваше всеки такъв опит и лекото корабче можеше да се измъкне от този проход единствено с гребла. Нито едно платно не се вдигна на кутера, но щом отделиха котвата от дъното, тозчас се чу силният плясък на тежките корабни гребла и корабчето, обръщайки нос срещу течението, започна да се придвижва към средата на реката. Там моряците престанаха да гребат и „Вихър“ се понесе по течението. Той напредваше бързо през тесния проход и след по-малко от пет минути вече плаваше отвъд двете ниски пясъчни ивици, които преграждаха пътя на вълните към реката. Без да спуска котва, кутерът продължи да се отдалечава по огледалната повърхност на езерото, докато тъмният му корпус се очерта край ниския нос, който затваряше източния край на така нареченото външно пристанище или рейд, на четвърт миля от брега. Там речното течение губеше сила и кутерът почти спря.

— Колко е красив този кораб, вуйчо — възкликна Мейбъл, която нито за миг не беше свалила поглед от него, докато той се придвижваше до новото си положение. — Ти може би ще видиш грешки и недостатъци във външния му вид и в начина, по който го направляват, но аз със своето невежество намирам чудесни и двете.