Джеймс Купър - Следотърсача

След това напомняне всички отидоха да се погрижат за ония свои вещи, които още не бяха натоварени на кутера. С няколко барабанни удара дадоха сигнал на войниците и след минута всичко беше в движение.

Качването на борда на такава малка група не представляваше особена трудност, нито пък изискваше много време. Целият отряд, поверен на командването на сержант Дънъм, се състоеше от десетина войници и двама фелдфебели. По-късно стана известно, че и поручик Мюр ще вземе участие в експедицията. Той тръгваше като доброволец, макар че, както се бяха уговорили с майор Дънкън, службата му на интендант щеше да бъде напълно благовиден претекст за това пътуване. Освен него с отряда тръгваха още Следотърсача, Кап и Джаспър с хората си, между които имаше и един юноша. Експедицията следователно се състоеше от около двадесетина мъже, едно момче на четиринадесет години и две жени — Мейбъл и жената на един от войниците.

Сержант Дънъм отведе отреда войници с една голяма лодка до кораба и се върна, за да получи някои последни нареждания и да провери дали са се погрижили за шурея му и за дъщеря му. След като посочи на Кап лодката, с която той и Мейбъл трябваше да се превозят, сержантът се изкачи по хълма до бастиона, тъй често споменаван от нас, за да поговори за последен път е Лунди. Но да оставим за малко сержанта и майора сами и да се върнем на брега.

Вече беше почти тъмно, когато Мейбъл седна в лодката, която трябваше да я заведе до кутера. Тъй спокойна и гладка беше повърхността на езерото, че сметнаха за ненужно да отвеждат лодката в реката, както обикновено се правеше при товарен курс, а решиха да качат пътниците направо от самия езерен бряг, където водата беше тиха като във вир и нямаше дори и прибой. Както беше казал Кап, тук не се чувстваше вдишването и издишването на могъщите дробове на океана. Бурите на Онтарио се разразяваха по-различно от тези на Атлантическия океан. Ако над една част на океана може да бушува буря, а над друга да цари пълно безветрие, то кратките разстояния при езерата не позволяват това. Моряците твърдят, че на Големите езера вълнението започва и утихва по-бързо отколкото на всички други морета, по които им се е случвало да плават. Ето защо, когато лодката се отдели от брега, Мейбъл почти не усети, че се носи по повърхността на такова огромно езеро. Няколко замахвания на греблата и лодката се долепи до борда на кутера.

Джаспър вече очакваше своите пътници и тъй като палубата на „Вихър“ се издигаше едва на два-три фута над нивото на водата, прекачването на нея не представляваше никаква трудност. Щом всички бяха вече горе, младежът покани Мейбъл и спътницата й да се настанят в помещението, което беше определено за тях.

На корабчето имаше четири каюти под палубата, предназначени за офицери и войници и за жените и децата им. Най-хубавата от тях, тъй наречената задна каюта, представляваше едно неголямо помещение с четири койки и преимуществото й пред останалите се състоеше в това, че светлината и въздухът проникваха в нея през няколко малки прозорчета. Тази каюта винаги се предоставяше на жените, ако се случеше да има такива на кораба, и тъй като Мейбъл и жената на войника се оказаха единствените дами, в нея им беше много просторно и удобно. Главната каюта беше по-обширна и се осветяваше чрез един люк на тавана. Тя беше отредена за нуждите на интенданта, сержант Дънъм, Кап и Джаспър. Следотърсача имаше свободата да се настани в която част на кутера пожелае с изключение на женската каюта. Подофицерите и войниците заемаха палубата под главния люк, а екипажът, както обикновено, бе разположен на бака 50 50 Бак — носовата част на кораба — Б. пр. . Макар водоизместимостта на кутера да достигаше едва петдесет тона, отрядът от офицери и войници беше толкова малък, че имаше достатъчно място за всички, имаше място да се поместят дори два пъти повече хора.

Докато подреждаше вещите си в удобната и хубава каюта, Мейбъл не можа да се въздържи от радостната мисъл, че именно към нея Джаспър бе проявил такова внимание. Като привърши работата си, тя отново се качи на палубата. Там всичко беше в движение. Хората сновяха напред-назад с раниците си и с другите си вещи. Но навикът към ред и дисциплина скоро сложи край на това суетене. На кораба настъпи пълна, бихме казали, дори тържествена тишина, която неминуемо навеждаше на мисълта за предстоящото изпълнено с опасности приключение.