Джеймс Купър - Следотърсача

Всеки, на когото е познат този характерен звук, знае как леко го долавя ухото и колко лесно може да се разграничи човешката стъпка, счупила клонка, от всеки друг шум в гората.

— По брега се чуват стъпки — каза Следотърсача на Джаспър, понижавайки гласа си до шепот. — Дали проклетите ирокези, като са се видели без лодка, не са преплували реката с оръжие в ръка?

— Може би е делауерът! Той вероятно е тръгнал по нашите следи по брега и естествено знае къде да ни търси. Ако искаш, да се приближа до брега и да разузная.

— Тръгвай, момчето ми, но греби внимателно и в никакъв случай не слизай на брега.

— Благоразумно ли е това? — попита Мейбъл поривисто, като забрави всяка предпазливост и повиши приятния си глас.

— Крайно неблагоразумно красавице, ако продължавате да говорите така високо. Вашият мек и звучен глас е истинска наслада за ухото ми, особено след като толкова дълго време съм слушал само груби мъжки гласове, но засега той не бива в никой случай да се чува, и то тъй високо. Вашият баща, храбрият сержант, ще ви каже, като се срещнете, че мълчанието е двойно по-неоценимо, когато търсиш следи. Тръгвай, Джаспър, и ни докажи още веднъж своето благоразумие.

Изтекоха десет тревожни минути от момента, в който кануто на Джаспър изчезна в нощта. Той така безшумно се отдели от лодката на Следотърсача и потъна в мрака, че Мейбъл дълго не можа да се опомни и да повярва, че младежът наистина се е наел сам да изпълни подобна задача, която нейната разгорещена фантазия си представяше като изключително опасна. През това време тяхната лодка продължаваше да плава по течението. Всички мълчаха и затаили дъх, напрегнато се мъчеха да доловят и най-малкия звук, долитащ от брега. Но наоколо цареше все същото тържествено — би могло да се каже дори величествено — безмълвие — само плисъкът на водата, срещнала някакво препятствие по пътя си, и шумоленето на вятъра в листата нарушаваха съня на гората. Но ето че отново се чу слабо изпращяване на сухи клонки и на Следотърсача му се стори, че до слуха му достига звукът от сподавени гласове.

— Може и да греша — каза той, — тъй като въображението често рисува онова, което сърцето желае, но от брега ми се счу плътният глас на делауера.

— Нима мъртвите индианци продължават да бродят и след смъртта си? — попита Кап.

— Да, дори тичат и гонят дивеча, но само във вечните ловни полета. Червенокожият завършва земния си път, щом душата му се отдели от тялото. Не му е в природата да броди около вигвама си, щом часът му е ударил.

— Нещо плува във водата — прошепна Мейбъл. От момента, в който бе изчезнала другата лодка, тя напрегнато се взираше в тъмния бряг.

— Това е лодката — радостно възкликна Следотърсача. — Очевидно всичко е наред, иначе момчето отдавна щеше да ни прати вест.

След минута двете лодки се доближиха и заплаваха една до друга. Едва тогава пътниците успяха да различат силуета на Джаспър, застанал на кърмата. На носа, с гръб към тях, седеше още един човек и когато младежът с няколко удара на греблата обърна така лодката, че Следотърсача и Мейбъл да видят лицето на спътника му, те и двамата веднага разпознаха делауера.

— Чингачгук! Моят брат! — възкликна ловецът на езика на делауерите. Гласът му тръпнеше от силното вълнение. — Вожде на мохиканите, сърцето ми е пълно с радост. Често сме се сражавали с тебе рамо до рамо и сме проливали кръв, но аз се боях, приятелю мой, че това вече никога няма да се случи.

— Ух! Мингосите — просто скуоу! Три техни скалпа висят на пояса ми. Те не знаят как да убият Голямата змия на делауерите. В сърцата им вече няма капка кръв, а мислите им са поели обратния път през водите на Голямото езеро.

— Значи ти беше сред тях, вожде? А какво стана с воина, с когото се бореше в реката?

— Той се превърна в риба и сега лежи на дъното заедно със змиорките! Нека неговите братя хвърлят въдиците си да го хванат… Следотърсачо, аз преброих нашите врагове и се докоснах до пушките им.

— Да, знаех си, че той от нищо не се плаши! — каза Следотърсача на английски. — Този отчаян храбрец е бил сред нашите врагове и сега всичко ще ни разкаже за тях. Говори, Чингачгук, а аз ще предам твоя разказ на нашите приятели.

И делауерът разказа последователно на тих глас всичко, което бе узнал, след като Джаспър го беше оставил да се бори с ирокеза в реката. За съдбата на своя противник той не каза нито дума повече, тъй като воинът не трябва да се хвали и открито и подробно да разправя за своите подвизи. След като излязъл победител в тази отчаяна борба, той доплувал до източния бряг, предпазливо се измъкнал от водата и под прикритието на нощта, без никой да го познае, се смесил с ирокезите. Най-важното било, че никой ни най-малко не се усъмнил в него. Веднъж го запитали кой е, той отговорил, че е Пронизваща стрела, и никой повече не го закачил за нищо. От случайни забележки скоро разбрал, че отредът от ирокези е тръгнал със задачата да залови Мейбъл и вуйчо й, когото те по погрешка очевидно смятаха за някаква по-значителна личност. Освен това мохиканът успял да се увери в предателството на Пронизваща стрела. Причината, поради която този индианец бе предал пътниците на враговете им, не беше напълно ясна, тъй като Кап още не бе му платил за услугите.