Джеймс Купър - Следотърсача

— Ето го димът — възкликна Следотърсача, когато лек ветрец издигна от брега слаба струйка дим и я нави спираловидно над реката. — Ако имаш добър кремък, парче желязо и много сухи листа, огънят бързо се разпалва! Надявам се, че Сладка вода няма да забрави суровите съчки, тъкмо сега ще имаме голяма полза от тях.

— Много дим, много хитрост — добави дълбокомислено Пронизваща стрела.

— Това би било самата истина, Пронизваща стрела, ако мингосите не смятаха, че се намират близо до войници, а войниците, като спрат да почиват, мислят повече за обеда си, отколкото за опасността, която ги застрашава. Не, не, нека момчето натрупа повече влажни съчки, та да се вдигне колкото може по-гъст дим. Това ще мине за сметка на някой глупав и невеж шотландец или ирландец, който повече се безпокои за овесената си каша, отколкото от това, че някакви си индианци могат да го нападнат из засада и да го застрелят.

— И все пак от това, което сме чували в градовете, съм останала с впечатление, че войниците по границата са привикнали с хитростите на враговете си и са станали почти толкова хитри, колкото и самите червенокожи — намеси се Мейбъл.

— Не са, не са. Опитът не ги е направил по-умни. Все се строяват по взводове и роти — тук в гората, като че ли са в родните си паркове, за които тъй много обичат да говорят. Един червенокож има повече ум в главата си, отколкото цял полк войници от отвъдната страна на морето. Това наричам аз горска хитрост. Във всеки случай димът е вече достатъчно гъст и ние можем да се настаним в друго прикритие. Момчето вдигна такъв пушек, че има опасност мингосите да помислят, че цял полк е излязъл от укреплението.

Докато говореше, Следотърсача освободи лодката от храсталака, който я задържаше, и след две минути завоят на реката скри изцяло и дима, и дървото. За щастие недалеч, на стотина ярда, се показа малко заливче и двете лодки се плъзнаха в него, тласкани от веслата.

Едва ли пътниците можеха да намерят по-подходящо прикритие от това, в което се настаниха. Гъстите храсти, надвиснали над водата, образуваха нещо като навес. Заливчето завършваше с тясна пясъчна ивица и всички слязоха от лодките, за да се поразтъпчат. Единственото място, откъдето някой можеше да ги види, беше отсрещният бряг на реката. Опасността да ги открият откъм тази страна обаче беше малко вероятна, тъй като там храстите бяха по-гъсти отвсякъде, и почвата беше така влажна и мочурлива, че брегът беше почти непристъпен.

— Това скривалище е сигурно — отбеляза Следотърсача, след като щателно огледа разположението на заливчето. — Но няма да е зле да го направим още по-сигурно. Мастър Кап, от вас искам само да мълчите и да оставите за друг път морските си позналия, а ние с тускарора ще вземем мерки да не ни сполети непредвидена беда.

После водачът навлезе в шубрака, придружен от индианеца; двамата отрязаха стеблата на няколко елши и някакви други храсти, като се стараеха да вдигат колкото се може по-малко шум. След това набучиха в песъчливата почва тези малки дръвчета — защото всъщност те приличаха на същински дръвчета — откъм външната страна на лодките, където водата беше съвсем плитка. И за по-малко от десет минути издигнаха много сполучлива преграда между лодките и мястото, откъдето би могла да дойде опасността. Голяма сръчност и изобретателност проявиха двамата водачи, за да стъкмят тази на вид проста маскировка. Улесни ги много и самото разположение на брега — естествената извивка, плиткото дъно и гъсто сплетените, надвиснали храсталаци, чиито върхове се миеха във водата. Следотърсача нарочно беше избирал храсти и криви стебла, а тук те се намираха в изобилие. Беше ги отрязал малко под извивката, така че върховете им докосваха водата и по този начин малката изкуствена горичка не будеше никакво съмнение — който и да минеше край нея, би помислил, че стеблата първо се свеждат хоризонтално от брега и после вдигат връх към светлината. Накратко казано, скривалището беше така хитро измислено и така майсторски направено, че само най-подозрителното око би се спряло да търси засада на това място.

— Никога не съм се подслонявал в по-добро скривалище — каза Следотърсача с обичайния си беззвучен смях, след като внимателно огледа прикритието. — Листата на нашите дръвчета се смесват с храстите над главите ни и дори художникът, който неотдавна беше в гарнизона, не би могъл да познае кои са насадени по Божията воля и кои от нас. Пет! Ето го и Сладка вода. Благоразумното момче гази във водата, за да не остави следи. Скоро ще разберем струва ли нещо нашето скривалище, или не.