Джеймс Купър - Следотърсача

— Но татко, нали и негово величество английският крал използва услугите на индианци? — попита Мейбъл удивено.

— Разбира се, дъще, и той има право на това, да го поживи Бог! Но има голяма разлика дали един англичанин, или един французин използва помощта на индианците, и всеки го знае.

— Това е ясно, братко Дънъм, но все пак не разбирам как стои въпросът с твоите документи.

— Нареждането на един английски полковник, потвърждаващо моите права, трябва да задоволи който и да било французин. И така ще бъде, братко.

— Все пак, татко, не виждам разлика в това, кой въвлича индианците във война — дали англичаните, или французите.

— Неизмерима е разликата, дъще, жалко, че не можеш да я видиш. На първо място англичанинът по природа е човечен и смел, а французинът — жесток и страхлив.

— И можеш да прибавиш още, братко Дънъм, че е готов да танцува от сутрин до вечер, ако го оставиш.

— Съвсем вярно — отвърна мрачно сержантът.

— И все пак, татко, не виждам това да променя нещата. Ако французите постъпват нередно, като наемат индианци, които да се бият срещу противниците им, също толкова нередно постъпват и англичаните. Ще признаеш ли, че е така, Следотърсачо?

— Ти си права, напълно права и аз никога не съм бил с онези, които се възмущават от французите, че вършели това, което и ние самите вършим. И все пак по-добре е да търсиш съюзничеството на делауерите, отколкото на мингосите. Да бяха останали живи войни от това благородно племе, не бих го сметнал за грях да ги изпратя да се бият срещу врага ни.

— Да, но и те убиват и скалпират младо и старо, и жени, и деца!

— Такава им е природата, Мейбъл, и не бива да ги виним за това, че следват законите й. Природата си е природа, само че у различните племена се проявява различно. Аз например съм бял и се стремя да съблюдавам обичаите на белите.

— Пак не ми стана ясно — отвърна Мейбъл. — Щом едно нещо е справедливо за нашия крал Джордж, защо да не е справедливо и за техния крал Луи?

— Истинското име на краля на Франция е Капут 67 67 Капут — Кап има предвид френската кралска династия Капетон, с родоначалник Хуго Капет — Б. пр. — забеляза Кап с пълна с еленово месо уста. — Веднъж се случи да возя на борда един пътник, голям учен, и той ми разправи, че всички тези Луи — тринайсети, четиринайсети и петнайсети, били мошеници и всички носели името Капут, френската дума за глава, а това означавало, че трябва да ти сложат в подножието на стълбата, та да са подръка, когато дойде време да ги бесят.

— Е, нима това не е все едно да сваляш скалпове? Нима тяхната природа се различава от тази на индианците? — възкликна Следотърсача с удивлението, което човек изразява, когато за първи път чува нещо ново. — Сега вече няма да изпитвам никакви угризения, когато трепя тези негодници, макар че и преди не ги глезех особено!

Всички събеседници, с изключение на Мейбъл, решиха, че въпросът, който ги занимаваше, вече е изчерпан и че не е нужно да продължават да го обсъждат по-нататък. Тримата мъже всъщност толкова малко се отличаваха от повечето свои ближни, които обикновено са склонни да съдят за нещата пристрастно, без нужните познания и разбиране, че едва ли щяхме да сметнем за необходимо да предаваме техния разговор, ако той нямаше отношение към някои подробности от нашия разказ и ако съжденията им не обясняваха мотивите, ръководещи техните постъпки.

Щом се навечеряха, сержантът изпрати своите гости и между него и дъщеря му започна дълъг и откровен разговор. Нежните излияния не бяха присъщи на характера му, но необичайността на положението, в което се намираха, събуди в душата на сержанта нови, неизпитвани досега чувства. Докато действа под непосредственото ръководство на началника си, войникът или морякът малко мисли за опасностите, на които се надхвърля. Но в момента, когато върху него легне отговорността на командира, ума му започват да занимават всички възможности и случайности, от които би могъл да зависи успехът или провалът на операцията. Той по-малко се тревожи за собствената си безопасност, а мисли повече за съдбата на подчинените си и лесно се поддава на чувства, които съмнението поражда. Такъв беше случаят и със сержант Дънъм — вместо да гледа напред към победата със свойствената си увереност, той започна да се измъчва от тревожната мисъл, че може би завинаги се разделя с дъщеря си.

Никога досега Мейбъл не му се беше виждала така мила и очарователна, както гази вечер. А и тя никога преди не беше откривала пред него своите тъй очарователни качества. Тази вечер тя беше силно разтревожена за баща си, а освен това синовните й чувства за първи път намираха отклик в суровата душа на стария ветеран, за първи път срещаха взаимност.