Майкъл Крайтън: Пиратски ширини

— Не се и съмнявам — каза Алмънт. Беше раздразнен, че новият му секретар не е слязъл на кея да го посрещне. — Мистър Хаклет носи ли съобщения за мен?

— Предполагам, че да, сър — отвърна Мортън.

— Бъдете така добър да го уведомите да дойде в губернаторския дворец при първа възможност.

— Разбира се, Ваше Превъзходителство.

— Можете да изчакате пристигането на касиера и митническия инспектор мистър Гоуър, който ще прегледа манифеста и ще надзирава разтоварването на кораба. Много ли са смъртните ви случаи?

— Само два, Ваше Превъзходителство. На редови моряци. Единият падна зад борда, а другият умря от воднянка. Ако беше друго, нямаше да вляза в пристанището.

Алмънт се поколеба.

— В какъв смисъл нямало да влезете в пристанището?

— Имам предвид, ако някой беше умрял от чумата, Ваше Превъзходителство.

Алмънт се намръщи в утринната жега.

— Чума ли?

— Ваше Превъзходителство не знае ли за чумата, която неотдавна порази Лондон и други градове в страната?

— Изобщо не съм чул — отвърна Алмънт. — Нима в Лондон има чума?

— Има, сър, вече от няколко месеца. Продължава да се разпространява и сее смут и смърт. Казват, че била донесена от Амстердам.

Алмънт въздъхна. Това обясняваше защо през последните седмици от Англия не пристигаха кораби и съобщения от кралския двор. Спомни си за лондонската чума преди десет години. Надяваше се сестра му и племенницата му да са проявили здрав разум и да са се преместили в извънградската къща. Но не беше особено разтревожен. Губернатор Алмънт приемаше бедствията невъзмутимо. Самият той живееше в сянката на дизентерията и треската, които всяка седмица отнасяха по няколко жители на Порт Роял.

— Ще ми разкажете повече за това — каза той. — Заповядайте на вечеря при мен.

— С голямо удоволствие — отвърна Мортън и се поклони още веднъж. — Ваше Превъзходителство ми оказва огромна чест.

— Запазете си мнението до довечера, когато видите каква маса може да предложи тази бедна колония — каза Алмънт. — И още нещо, капитане. Нуждая се от прислужнички за имението. Чернокожите от последната група бяха болнави и измряха. Ще ви бъда много благодарен, ако се погрижите осъдените да ми бъдат изпратени колкото се може по-скоро. Аз ще се погрижа за разпределянето им.

— Ваше Превъзходителство.

Алмънт кимна отривисто за последен път и мъчително се качи в каретата си. Настани се с въздишка на облекчение и потеглиха към имението.

— Ама че мрачен вонящ ден — отбеляза командир Скот и наистина — зловонията на града се задържаха дълго в носа на губернатора и не се разпръснаха, докато той не смръкна отново от енфието си.

Облечен по-леко, губернатор Алмънт закусваше сам в трапезарията на имението. Както обикновено, предпочете леко ястие — задушена риба и малко вино, последвани от още едно от дребните удоволствия на поста му — чаша силно черно кафе. По време на престоя си тук беше станал голям почитател на кафето и му бе изключително приятно, че разполага с буквално неограничени количества от този деликатес, който така рядко се намираше в родината му.

Тъкмо приключваше, когато влезе адютантът му Джон Крюкшанк — пуритан, принуден да напусне спешно Кеймбридж след реставрацията на Чарлз II. Той бе сериозен и скучен мъж с жълтеникав тен, но изпълняваше съвестно задълженията си.

— Осъдените жени са тук, Ваше Превъзходителство.

Алмънт направи кисела физиономия и избърса устни.

— Кажи им да влязат. Чисти ли са, Джон?

— Сравнително, сър.

— Е, да влязат тогава.

Жените влязоха шумно в трапезарията. Бъбреха помежду си, зяпаха и сочеха това или онова. Недисциплинирана сган. Бяха облечени в еднакви сиви фусти и вървяха босоноги. Адютантът ги подреди до стената и Алмънт стана от масата.

Жените се смълчаха, докато той минаваше покрай тях. Чуваше се единствено тътренето на болезнения му ляв крак, докато вървеше покрай редицата и се взираше в лицето на всяка.

Те представляваха грозна, невчесана и долна сбирщина, както и можеше да се очаква. Спря пред една жена — по-висока от него, противно създание с надупчено от шарка лице и липсващи зъби.

— Как се казваш?

— Шарлот Биксби, милорд — отвърна тя и непохватно се опита да направи реверанс.

— Престъпление?

— Повярвайте, милорд, не съм извършвала никакво престъпление, скалъпиха ми обвинение и…

— Убила е съпруга си, Джон Биксби — обади се с равен глас адютантът, който четеше от списъка.