Джеймс Купър: Червеният корсар

Из града отново се чуваха звуците на чука, брадвата и триона; прозорците на много дюкянчета се пооткрехнаха, сякаш собствениците им бяха направили един вид компромис между интересите и съвестта си; а съдържателите на единствените три странноприемници в града стояха пред вратите им и следяха прибиращите се селяни с поглед, който ясно показваше, че търсят клиенти измежду хора, които, винаги бяха много по-склонни да продават, отколкото да купуват. Обаче на всичките им дружески кимвания, запитвания за здравето на жените и децата и в някои случаи дори преки покани за отбиване и почерпка се отзоваха само няколко шумни и разпуснати моряци от корабите, закотвени в пристанището, а също и половин дузина постоянни клиенти на тези заведения.

Главната отличителна черта на населението, което обитаваше областите, наричани тогава провинции на Нова Англия, беше грижата за земните нужди, съчетана с непрекъснати, макар и понякога прикрити погледи към бъдещето. Все пак събитието, на което беше посветен тоя ден, не бе забравено, макар и да не се смяташе за нужно да се разисква в момент на безделие или над бутилка как е протекло всичко. Пътниците по различните пътища, водещи към вътрешността на острова, се събираха на малки групички, които свободно, но с голямо уважение към утвърдените репутации на най-проявилите се видни личности обсъждаха развоя на големите национални събития, които току-що бяха чествували, и как се бяха справили със задълженията си разни лица, определени да ръководят тези празненства. Всички признаваха, че молитвите, макар и, откровено казано, малко в разговорен и исторически стил, са били безупречни и задълбочени; общо взето, единодушно се отбелязваше (макар че някои клиенти на един адвокат, противник на оратора, не бяха напълно съгласни с това мнение), че през тоя ден са чули най-великолепната реч, излизала някога от човешка уста. Досущ в същия дух се изказваха по вълнуващия ги въпрос работниците на един кораб, който се строеше тогава в пристанището: със същото провинциално възхищение, обезсмъртило вече много сгради, мостове и дори отделни личности в техните райони, те уверено обявяваха своето творение за най-редкия по красота образец на тогавашното корабостроене!

Необходимо е може би да кажем някоя и друга дума и за самия оратор, така че и това толкова забележително интелектуално чудо да заеме полагаемото му се място в нашия кратък и мимолетен списък на знаменитостите през описвания ден. Той ораторствуваше пред своите съграждани всеки път, когато се налагаше да обобщи мислите им по някое голямо събитие, подобно на току-що споменатото. Всички справедливо го смятаха за човек с най-дълбоки познания и най-голяма ерудиция и с пълно основание твърдяха, че е смаял не един европейски учен, изкушен от славата му (която е като горещината — колкото по-малко е вместилището, толкова по-силна е тя) да се пребори с него на арената на античната литература. Той беше човек, който умееше да използва много изгодно тези свои големи дарби. Един-единствен път бе проявил непредпазливост, която можеше да накърни извоюваната му репутация: позволи да се отпечата един от страстните изблици на красноречието му, или, както бе се изразил неговият по-остроумен, макар и не толкова прочут съперник — единственият освен него адвокат в града, — допусна да бъде „хваната“ една от крилатите му речи. Но дори този случай, каквито и да бяха неговите последици на други места, затвърди още повече славата му тук. Сега той стоеше пред своите почитатели в печатна форма; напразно се мъчеше това жалко племе от „микроскопични същества, които се хранят от тялото на гения“, да подрони една репутация, вкоренена здраво във вярата на толкова енориаши. Брошурата му бе разпространявана усърдно из провинциите, хвалена на чаша чай, превъзнасяна открито в печата — от някоя сродна душа, както личеше от сходството в стила, — а един съмишленик, по-запален или може би по-заинтересуван от другите, просто я занесе, запечатана в плик, адресиран до такъв високопоставен получател като негово величество английския крал, на борда на първия кораб, който щеше да отплава за „вкъщи“, както с нежност наричаха тогава Англия. Как е подействувала тя върху скования ум на тираничния немец, който седеше тогава на трона на Завоевателя 5 5 Вилхелм Завоевателя (1027–1087) — херцог на Нормандия, който завзел Англия с нормандски и френски рицари през 1066 г. и станал английски крал. Б.р. , така и не се узна, макар че посветените в тайната на това пренасяне дълго и напразно чакаха щедрата награда, с която да бъде удостоена тази изключителна проява на човешкия ум.