Марина Фиорато: Венецианският договор

Паладио полагаше усилия да свърже разпокъсаните фрагменти от мисълта на Себастиано Вениер, да намери общото между чудесата и уличниците.

– Само един човек може да спаси тези разпътни, но прекрасни хора и от чумата, и от тях самите. И този човек не съм аз!

Паладио си помисли за шестимата лекари на шестте квартала, ала никой от тях не му се струваше достоен за мисията на спасител. И тогава осъзна, че дожът всъщност говори за Исус Христос, което го накара автоматично да пренареди чертите на лицето си в изражение на покорна набожност. Дожът насочи воднистосините си очи към него. Бледи и сълзливи, те изглеждаха стари и победени от живота.

– Вие, Андреа, вие сте този човек!

Набожността от лицето на Паладио се изпари в мига, в който той зяпна.

– Не виждате ли какво става? Господ наказва Венеция! Значи се нуждаем от приношение, от дар, който да е толкова голям, че да обърнем посоката на Божия гняв и да спрем ръката Му, така щото да не покоси окончателно този град! И щом медицината не може да ни помогне, значи трябва да се обърнем към молитвата! Вие, Андреа, вие ще построите църква върху руините на манастира "Санта Кроче"! Ще поемете по стъпките на свети Себастиан и ще изградите църква, която да е толкова прекрасна и толкова достойна за Божията слава, че да съперничи дори на Неговото творение! А когато я завършите, хората ще започнат да прииждат със стотици и хиляди, за да се обърнат към Бога. Ще Го възхваляват с гласовете си и ще му благодарят, паднали на колене. Така силата на молитвата ще спаси всички нас!

Неспособен да скрие неохотата си, Паладио запелтечи:

– Ама аз… мислех си… разбира се, за мен това ще бъде огромна чест, но си мислех… може би бих могъл да ръководя работата от Виченца или може би Тревизо Неловката му реч заглъхна под строгия поглед на дожа. Вятърът подсвирна подигравателно. Себастиано Вениер помълча още миг, след което заговори:

– Андреа, ние с вас вече сме старци. Времето ни на тази земя изтича. Затова ще останете във Венеция, както ще остана и аз. Няма по-добър начин, по който можете да се отблагодарите на този град. Не разбирате ли? – стисна изненадващо силно раменете на Паладио, разтърси го и поясни: – Та сега влизате в контакт със самия Господ Бог!

Паладио си спомни, че когато беше млад зидар, редовно намираше вкаменелости в камъка, с който работеше. Не минаваше и ден, без да открие най-малко един наутилус, фосилизиран в неговата съвършена витрувианска спирала, приклещен от стотици хиляди години в мрамора от Карера. Сега той се почувства приклещен по същия начин – призванието му го задължаваше, превръщаше камъка в негов пръв и последен затвор.

Долови безкрайната набожност в очите на дожа и разбра, че Себастиано Вениер няма да приеме отказ. Как бе могъл да си помисли, че очите на дожа са старчески?! Та сега те искряха със синия огън на фанатика, с огъня на свети Себастиан! А дори и да притежаваше куража да откаже, близостта на венецианските затвори много бързо разреши дилемата му. Паладио склони глава в мълчаливо съгласие.

Себастиано Вениер, който изобщо не бе очаквал отказ, извика управителя на двореца си и отсече:

– Камерленго [2] Камерленго – италианска дворцова длъжност, равняваща се на старши управител или старши иконом, даряваща приносителя с почти неограничената власт на личен представител, съветник и доверено лице на съответния управник. – Б . пр . , придружете синьор Паладио до дома му и му осигурете всичко, от което има нужда!

Камерленго се поклони почтително и в мига, в който се обърна след архитекта, за да го изпрати, дожът отново подвикна:

– И, камерленго, след това ми намерете истински лекар!

Османска година 983, един месец по-рано

Тази сутрин Фейра Адалет бинт Тимурхан Мурад посвети специално внимание на ритуала по обличането си.

Баща ѝ вече бе излязъл от дома им, затова тя не можеше да облече неговите дрехи, както правеше обикновено. В победните семейства на Константинопол беше нещо обичайно за мъжете и жените да носят едни и същи дрехи – и без това мъжкото и женското облекло си приличаше, а и често парите стигаха само за един кат хубави дрехи И един чифт хубави обувки. Фейра и баща ѝ всъщност не бяха никак бедни, тъй като Тимурхан бин Юнус Мурад беше морски капитан с висок ранг и завидно положение, но Фейра одобряваше традицията, защото тя ѝ позволяваше да се скрие.