Марина Фиорато: Венецианският договор

– Чували ли сте някога за чудото на свети Себастиан от Джудека? – изрече внезапно.

Андреа Паладио се смръщи. Въпреки че никога досега не се бе срещал с дожа, го познаваше достатъчно – морски вълк от четиридесет години, дълбоко набожен, уважаван и достатъчно интелигентен, за да избегне ужасяващите затвори на Републиката въпреки множеството смени в Съвета на Десетимата. Възможно ли бе обаче Себастиано Вениер да е встъпил в тази върховна длъжност прекалено късно? Възможно ли бе мозъкът му вече да е размътен? През прозорците се виждаше остров Джудека, заливан от проливния дъжд, но все така един от най-красивите сестиери на Венеция, извиващ се около гърба на стария град като гръбнак.

– Да, разбира се – отговори предпазливо архитектът, опитвайки се да отгатне посоката на разговора.

Дожът заговори отново, сякаш редеше балада или проповядваше притча:

– В разгара на последната голяма чума от 1464 година пред портите на манастира "Санта Кроче" на остров Джудека се появил млад войник и помолил за вода. Всички сестри били в манастира, покосени от чумата, начело със самата абатеса. Отвътре към портите се приближила ла портонера – портиерката сестра Сколастика. Когато погледнала войника през процепа, видяла, че доспехите му са от блестящо сребро, косата му е като златист огън, а очите му са сапфиреносини. Изпълнена с благоговение, тя му подала чаша вода, слагайки я на колелото на вратата, и той пил. Накрая чудното видение благодарило на Сколастика и заръчало на нея и на останалите сестри да се молят ден и нощ на свети Себастиан и да пият само от водата на кладенеца. Изтъкнало, че ако сторят, както им се казва, чумата ще ги пощади. Накрая войникът ударил меча си о земята и изчезнал като дихание на вятър.

Паладио, който до този момент се чудеше как да стигне по-бързо до Местре, след като дожът свърши проповедта си, се стресна от внезапно настъпилата тишина в залата и попита:

– После какво е станало?

– Още същата нощ абатесата оздравяла, както и всички останали болни монахини – продължи Себастиано Вениер. – Нито една от останалите сестри не била докосната от чумата и всички, които пили от кладенеца, били спасени – с тези заключителни думи дожът се изправи и слезе от подиума си. Приближи се до Паладио и сведе към него очи от висотата на своя ръст. – Манастирът се превърнал в място за поклонение в продължение на десетки години. Хората се тълпели да си наливат вода от кладенеца, борейки се с чумата, а после и като защита срещу други заболявания. Когато съм се родил в двореца Вениер, който е през четири врати от манастира "Санта Кроче", съм бил кръстен Себастиано именно на това чудо. Но сега манастирът е в руини – завърши и се умълча.

В залата се възцари тишина, в която се чуваше единствено свистенето на вятъра. Паладио разбра какво точно се иска от него и сърцето му се сви. Години наред си бе мечтал да строи на Джудека – остров с добри, солидни скални основи и с една от най-добрите гледки към лагуната. Години наред бе отправял петиции към Съвета на Десетимата да му разрешат да строи там, но напразно. И ето че сега, когато единственото, което желаеше, бе да напусне града, онова, за което бе копнял от години, му се поднасяше на тепсия. По устните на Паладио пробяга болезнена усмивка. Да, Всемогъщият действително имаше странно чувство за хумор.

– И сега искате от мен да построя наново манастира "Санта Кроче", така ли? – попита.

– Не точно – отговори дожът и се насочи пак към прозореца. – Погледнете ги, Андреа!

И с един замах на съсухрената си ръка той подкани Паладио да погледне към ширналия се пред очите им площад "Сан Марко". Под прозореца преминаха две проститутки в традиционните си жълти и червени цветове – въпреки пороя, който се сипеше над тях, гърдите им бяха голи и се поклащаха, докато те вървяха.

Паладио, вече твърде стар, за да се впечатлява от подобни гледки, зърна един мъж, който очевидно не се чувстваше стар за тези работи. Мъжът наблюдаваше проститутките изпод арките на Прокуратие Векие, а ръката му с отблъскващ и гнусен жест работеше върху слабините му. Накрая наблюдателят подкани проститутките при себе си и в мига, в който задължителната монета размени собствениците си, той натисна една от тях срещу най-близката колона, вдигна ѝ безцеремонно полите и проникна веднага в нея. Другата проститутка плъзна ръка по задницата му, за да увеличи удоволствието на общия им клиент.

– На улицата, Андреа! – отбеляза дожът, като се обърна отново към госта си. – На самата улица! Тази великолепна колона, изградена от твоя събрат, архитекта Сансовино, за да направи този площад най-красивия на света, днес е превърната в стълб на разврата! – въздъхна дълбоко като контрапункт на вятъра. – Този град се изпълни с безнравственост и разруха и нещата стават все по-зле. Някога подобно поведение можеше да се срещне само по време на Карнавала, само за две седмици през годината. А днес гледки от този вид са нещо съвсем обичайно. И за тях знае целият свят. Присмива ни се. Презира ни. Хората по света не говорят за колоните на Сансовино, не говорят дори за вашите вили и църкви. Говорят само за проститутките, които въртят занаята си право на улицата – дожът постави ръка върху дръжката на прозореца, сякаш го пробваше на здравина, за да се увери, че държи надалече миазмите на града. – А след като се разбере, че в града ни се е настанила чумата, ще стане още по-зле. Сянката на смъртта върши странни неща с човеците – забравят напълно за закона и се чувстват длъжни да обладават всяка, която срещнат, да крадат и да лъжат безнаказано, и да трупат пари по всички възможни начини!