Кон Игълдън - Синовете на Спарта

Навсякъде около него се чуваха звуците на казарма, резки заповеди и груб смях. Кир седеше и чакаше, без да откъсва поглед от вратата. Все още не разбираше какво става, но познаваше добре Артаксеркс и не мислеше, че ще бъде замъкнат на дръвника, без да му се даде възможност да говори. Брат му щеше да иска да злорадства, да го обвинява или нещо подобно. Кир го знаеше със сигурност — все пак бяха израснали заедно. Познаваше Артаксеркс. Или поне се надяваше, че го познава. Много дълго беше отсъствал от дома.

С напредването на нощта лунният сърп изгря в безоблачното небе и засия ярко над платото. Кир си мислеше, че няма да може да мигне, но въпреки това се обърна към стената и затвори очи. Мислите бушуваха в главата му като водовъртеж.

Внезапно се събуди, изгубил напълно представа за времето. Скочи от леглото и за момент остана неподвижен, примигваше объркано към утринната светлина. Беше изтощен от дългото пътуване, от напрежението от ареста и мъката за баща си. За свой срам беше заспал като дете и се беше събудил свеж и много по-бдителен. И животът му висеше на косъм! Прокара ръка по лицето си и се намръщи от гъстите къдрици. Предпочиташе да бъде гладко избръснат, но това изискваше труд и най-добрите бръсначи. При умивалника на офицера нямаше бръснач. Очевидно той подкъсяваше брадата си с ножиците или я сплиташе с помощта на конци.

Резето изстърга и влезе Тисаферн. Застана неловко пред Кир. Малкото помещение се изпълни почти изцяло. Стражите надничаха отвън, но нямаше начин да влязат след Тисаферн, за да го пазят. Оставаше им само да гледат свирепо, докато Кир чакаше възрастният мъж му каже какво всъщност се случва.

Тисаферн седна на леглото и то изскърца под тежестта му. Кир остана прав до стената. Един от стражите стоеше на вратата и ги гледаше бдително.

Кир само повдигна вежди.

Мина сякаш цяла вечност преди Тисаферн да въздъхне.

— Съжалявам, че се стигна дотук. Бих могъл да отклоня меча от всяка друга ръка, естествено. Но не и от ръката на баща ти. — Старият му наставник изглеждаше измъчен, сякаш беше прекарал безсънна нощ. — Тук съм, за да ти кажа, че смъртната страна на царя умря през нощта. Съжалявам. От тази сутрин брат ти е Великият цар, богът господар на Персия, благословен да бъде от Митра, Ахура Мазда и всички добри духове. Да бъде приет радушно сред предците си.

Въпреки шокиращата новина Кир усети как внезапно го изпълва надежда.

— Ако съм тук по заповед на баща ми, както и да се е стигнало до нея, Артаксеркс ще ме освободи — каза той с облекчение. — Мислех, че дух или демон е обладал баща ми в края на живота му, промъкнал се може би в момент на слабост или когато го е измъчвала болка. Поне сега той е неподвластен на влиянието им. Мога да…

Тисаферн поклати глава.

— Господарю, брат ти потвърди заповедта. Разбира се, това ме изпълва с печал, но още тази сутрин ще бъдеш екзекутиран. — Мъжът, който беше неговият наставник от детството му, прокара длан по брадата си и докосна конуса на края й. Кир виждаше, че е нервен. — Аз… трябва да те отведа още сега на плаца. Няма да има церемония или свидетели, освен неколцина стражи. Събери достойнството си, момчето ми. Предай душата си на бога и се приготви за съда му.

Кир го зяпна. Не попита за спартанците, които беше довел тук. Нямаше полза да научава съдбата им, а и не можеше да я промени по никакъв начин. От тях обаче се беше научил как да запазва спокойствие в моментите, които са наистина от значение. Остави лицето си да се отпусне, докато мислеше. Нямаше оръжия, макар че можеше да изтръгне оръжие от някой страж. Това означаваше, че животът му щеше да приключи няколко крачки по-рано, отколкото ако отиде при дръвника и коленичи в очакване на брадвата на палача. Не виждаше никакъв знак за подкрепа от страна на Тисаферн, но старият учител не беше единственият му съюзник.

— Искам преди края да видя майка си — каза Кир. — Да се сбогувам с нея. — Наблюдаваше внимателно Тисаферн и скри усмивката си от начина, по който той се намръщи. — Тя не знае ли? Аз съм неин син в края на краищата.

— Мисля, че подобно решение следва да се вземе от Великия цар — сдържано рече Тисаферн.

Отвън се надигна врява и двамата вдигнаха глави. На лицата им се изписаха различни чувства, когато чуха женския глас, който рязко даваше заповеди с абсолютната увереност, че те ще бъдат изпълнени.

Очите на Кир блеснаха.

— Няма да забравя ролята ти в това, Тисаферне.

Тисаферн скочи на крака като кукла на конци.