Кон Игълдън - Синовете на Спарта

Слезе от носилката и протегна ръка на майка си. Парисатида я пое и тръгна заедно със сина си към портата. Кир знаеше, че бе оставил Анаксис и спартанците в двора зад нея. Когато портата се открехна и светлината нахлу през отвора, не знаеше какво да очаква. Пусна ръката на майка си и огледа окървавените стени.

Телата ги нямаше, но въздухът бе пълен с мухи и воня на смърт запари очите му. Като момче Кир бе ходил в кланици с баща си, за да гледа как убиват говеда и им източват кръвта. Догади му се, когато вдиша същата миризма, смес от кръв и воня на черва.

— Няма да продължа нататък с теб, синко — каза майка му. — Нека поговоря с Артаксеркс.

Бе пребледняла от вонята. Кир видя как погледът й скача от едно кафяво петно към друго, без да се задържа никъде; личеше си, че се опитва да не си представя насилието, вилняло тук само преди часове.

— Кажи му, че съм верен, майко. Че винаги съм бил верен. Никога не съм му давал повод да се съмнява в мен. Кажи го и на Тисаферн.

— Разбира се, че ще му кажа. — Майка му вдигна ръце и го привлече в прегръдка. — Той знае колко си ценен, сине. Ще му напомня всичко, което направи. А сега се връщай към работата си и не се бой от убийци. Ще ти пиша, когато съм сигурна.

Кир кимна, целуна я по устните и закрачи по пясъка, който вече бе нагорещен под сандалите му. Беше влязъл тук с гвардия от триста души, с Тисаферн до себе си и яхнал любимия си кон. А щеше да си тръгне единствено с живота си.

Не погледна назад към майка си или към мъжете, които затваряха портата след него, и онези, които отваряха другата отпред. Можеше само да се надява, че авторитетът й ще го защити, макар че на всяка крачка, която правеше в този вонящ на кръв двор, се страхуваше от стрела в гърба. Върхове на стрели проблясваха в пясъка редом с трески от копия и люспи бронз, приличащи на златни монети. Кир скърбеше за онези, които се бяха доверили на думата му. Беше сигурен в едно, когато портата се отвори и той погледна към изсеченото в скалата огромно стълбище, водещо към равнините. Той беше верен — на баща си, на брат си. А в замяна те му бяха посегнали. И бяха пропуснали. В крайна сметка нещо в него може би беше умряло.

Заслиза по стъпалата, които бе изкачил с такава лекота на гърба на коня. Град Персеполис се простираше в равнината, но отвъд него се намираше цял свят. Кир беше известен в империята като командващ всички войски на баща си. Затова за известно време щеше да напусне бащината си столица, за да посети далечни полкове и офицерите, които ги командваха — офицери, които бяха коленичили пред него, за да му се закълнат.

Озъби се и се заспуска все по-бързо и по-бързо, за да остави зад себе си погледите на стражите, вонята на кръв и предателството. Щеше да се върне. Закле се, че ще види отново Тисаферн и скъпия си брат. Щеше да събере войска, ако се наложеше. Царският пратеник го беше застигнал в Суза, където започваше Царският път до Сарди. Онова, което изглеждаше край, като нищо можеше и да е начало. В края на краищата това беше едно ново утро.

Кир залиташе към крепостта, издигаща се встрани от пътя, водещ на запад. Целият беше покрит с прах и очите му бяха зачервени от пясъка и стичащата се от челото му пот. Пътуваше вече два дни, без храна и само с малък мях вода. Беше се научил на издръжливост от спартанците, които му бяха показали докъде може да стигне човек само със силата на волята си, стига да е достатъчно твърдо решен — или просто да легне и да умре, ако не го знае.

В този район на кафяви хълмове и суха земя нямаше реки. Самата крепост бе построена от кирпич около кладенец, сякаш беше пораснала от земята като стара кост. Кир си помисли, че може да е едно от местата, на които бе почивал със спартанците, но не можеше да е сигурен. Боеше се, че ще я намери изоставена, че кладенецът е пресъхнал, а войниците са избягали при своите племена по хълмовете. Едва не се разплака, когато видя движение на високата стена при портата.

— Отворете — каза той. Гласът му излезе като дрезгав шепот и той си спомни, че е запазил глътка вода, за да разкваси устата си за този момент. Вдигна меха, но той бе празен. Беше изпил и последните капки някъде по пътя.

Войникът го гледаше свирепо отгоре.

— Махай се, просяко — каза мъжът. — Че ще сляза и ще те пребия. Не ме карай да се моря в тази жега. Махай се!

— Вода… — изграчи Кир.

Войникът се намръщи. Всички по тези места знаеха що е жажда — и колко е скъпоценна водата тук. Реките бяха вените на живота и всички живееха покрай тях. Ако пресъхнеха в горещия сезон, загиваха реколти, цели села се превръщаха в кости и прашна кожа, потънали в мъртвешка тишина. Без да каже нито дума повече, той изчезна от поглед.