Кон Игълдън - Синовете на Спарта

Не беше бездействал през дните в Суза, докато очакваше пристигането на спартанския военачалник. Беше се молил в храмовете и се бе къпал по два пъти на ден, след което се оставяше да подредят и парфюмират косата му. Бе тренирал с меч и щит като прост войник, макар че успя да намери само неколцина, способни да се изправят срещу него. Останалите бяха прекалено сащисани от сана му или се отнасяха с прекалено презрение към тежката физическа работа. Постоянните упражнения и дисциплината, на които се беше научил от спартанците, го изпълваха с раздразнение към разглезените войници на Суза. Те сякаш прекарваха прекалено много време в маршируване в красиви униформи и твърде малко в работа с оръжията си. Вечер Кир четеше в дворцовата библиотека, но не намираше покой. Сънят му беше накъсан, ако изобщо го спохождаше. Баща му беше мъртъв; брат му управляваше империята. Светът се бе променил. Имаше моменти, в които си мислеше, че единствено той си спомня какво е било преди.

Мина достатъчно време сянката на бащината му смърт да достигне до Суза. Кир беше видял пристигащите от пустинята ездачи и сега градът започваше период на траур и всички извръщаха очи от него. Може би майка му се беше наложила над Артаксеркс — нямаше как да разбере. За всеки случаи Кир спеше, стиснал седефената дръжка на кама, макар да се съмняваше, че би чул промъкващ се убиец, преди да е станало твърде късно. От тази мисъл от стомаха му се надигнаха киселини и той се оригна. Тази вечер се чувстваше неудобно, по-неуверен в себе си от обичайното в присъствието на спартанеца.

Клеарх седна така, сякаш беше готов на мига да скочи и да се хвърли в бой. Беше широкоплещест, с покрити с белези ръце и носеше червено наметало, бронзов нагръдник, кожена пола и наколенници. Прасците му бяха голи и мускулести като на борец. Излегна се като котарак на слънце, напълно уверен в собствената си сила. Не се беше пазарил за условията за примирието, а просто беше дошъл в Суза да се срещне с Кир, съпровождан само от двама души, които бе оставил отвън. В края на краищата не бяха във война.

Кир усещаше натрапчиво напрежение, може би защото някаква част от ума му знаеше, че Клеарх е заплаха и трябва да си отваря очите на четири в негово присъствие. Но по някакъв начин тази заплаха бе честна. Това беше едно от нещата, което Кир оценяваше у войниците от онзи далечен град. Атиняните можеха да спорят с всекиго заради самия спор. Трудните въпроси и тежките морални избори сякаш им доставяха удоволствие. Персите приличаха повече на тях, отколкото бяха готови да си признаят. Кир беше виждал със собствените си очи как търговците на пазара зарязват цяла опашка жадни за стоките им купувачи, за да се пазарят с единствения, опитал се да оспори цената.

В сравнение с тях спартанците носеха гордостта си открито, макар че враговете им наричаха това арогантност. Те предпочитаха простотата във всичко, което означаваше, че за тях казването на истината и откритостта са въпрос на лична чест. Ако човек не искаше да получи честен отговор от спартанец, най-добре беше да не задава въпроса. Кир откри, че се усмихва от тази мисъл, макар да знаеше, че Клеарх наблюдава внимателно изражението му.

— Искаш твърде много — рече Клеарх. — За човек, който вече е изгубил триста от сънародниците ми.

Гневът на Кир пламна от тези думи, от намека, че случилото се е било по негова вина. Въпреки това се облегна назад в стола си и си заповяда да се отпусне.

— Вече го обясних. Освен това изпратих заплатите им на ефорите в Спарта до деня на смъртта им.

— Значи си гледал на Анаксис като на наемник — каза Клеарх.

— Той беше наемник — отвърна Кир. — Дори да ме е наричал приятел или аз него, това беше между нас. Аз изпълних задълженията си. И ти напомням, че подкрепата на баща ми и златото на семейството ми ти помагаше във всичките ти кампании. Щеше ли Спарта да сложи на власт Съвета на трийсетте в Атина, ако не бях аз?

— Не говоря от името на Спарта. Особено сега, когато съм наричан тиран от глупаците у дома. Не. За всяко нещо си има време — каза Клеарх. — Дори в този момент атиняните крещят отново на своята агора и твърдят, че са спасили демокрацията си от нашите ръце. Честни военачалници биват избивани от роби и добри мъже остават без чест, лишени от власт от онези, които никога не са знаели какво е заповед. — Въздъхна и се потърка по носа. — Ако атиняните отново вземат властта в Атина, за какво сме се били? Какво се е променило?

— Това е аргумент за бездействие — отвърна Кир, който подозираше, че Клеарх го изпробва. Много добре, той също можеше да бъде не по-малко прям. — Животът на всички ни е кратък. Защо да правим нещо, вместо да спим и да се припичаме на слънце? Така или иначе краят е един и същи. Но ако имаме гордост, се бием до последния си дъх. Познавам те много добре, Клеарх. Както и ти мен. Важно е спартанското оръжие и спартанските закони да управляват цяла Гърция за известно време. Нека малките кучета да си лаят и да се хвалят, че са победители. Някои от нас помним как беше. Трийсет спартанци управляваха в Атина и три хиляди атиняни им се подчиняваха. Ти им позволи да зърнат величието. И те няма да го забравят толкова лесно.