Кон Игълдън - Синовете на Спарта

С наведена глава той последва майка си до робите, които тя беше оставила да чакат отвън. Те лежаха проснати на земята и Кир предположи, че изобщо не са помръднали. Скочиха на крака веднага щом тя се качи в откритата си носилка и потупа възглавниците до себе си. Кир също се качи и прътите на носачите изскърцаха под тежестта му.

— Майко… — започна той.

Тя поклати глава.

— Не сега, Кир. Баща ти беше инат и ще трябва да поговоря с брат ти, преди тази нелепа история да остане зад гърба ни. Да не би да сме египтяни, че да убиваме своите? Още преди Артаксеркс да се сдобие с наследник? В това отношение баща ти прояви неразумност.

Кир бавно примигна.

— Аз… не ми беше хрумвало, че ще заповяда да ме убият.

Майка му вдигна глава и докосна коляното му. Робите вече вдигаха носилката.

— Баща ти беше цар, Кир. Слагаше царството пред всички нас. Не очаквам да му простиш сега, докато всичко това е прясно, но след време ще видиш, че той беше човек с огромна чест. Той виждаше кой си — какъв си станал. И взе решение да те премахне. От негова гледна точка това е голямо признание.

— Направил е грешка — възрази Кир. — Винаги съм бил верен. Ценя високо верността у хората си, както и моята. Аз съм царски син, който няма да бъде цар. Винаги съм го знаел. Никога не съм бил заплаха за Артаксеркс!

— Скъпо момче, цар е онзи, който премахва заплахата, преди тя да е осъзнала, че е заплаха. Царството носи мир и благоденствие на милиони хора. Какво е животът на един човек в сравнение с уверената ръка, която управлява царството? С това не оневинявам баща ти, Кир. Той няма да ми отнеме любимото ми момче в предсмъртните си спазми. Забранявам го. След време ще му простиш.

От думите й Кир се почувства като намусено момче. Потисна желанието си да спори с майка си, която го беше спасила от сигурна смърт. Докато носачите вървяха през платото покрай овощни градини, поливани от роби и пазени с мрежи от слънцето, осъзна, че в този момент щеше да е мъртъв, ако майка му не беше дошла в казармата. Кръвта му щеше вече да се просмуква в пясъка на двора. Мисълта за това беше смразяваща. В известен смисъл тази сутрин беше първата от един нов живот, нов направен избор.

— Къде са хората ми, майко? — попита след малко.

— Всички са мъртви. Брат ти заповяда да ги убият.

Майка му го наблюдаваше внимателно и видя проблясъка на гнева, който Кир не успя да скрие.

— Можеш ли да го виниш за това, Кир? Ти доведе спартанци в сърцето на бащината си столица. Нима трябваше просто да ги пусне да се върнат у дома? Кой знае какво са си мислели онези диваци? Не, в това отношение той беше прав, въпреки ужасяващата цена. Брат ти нямаше да се справи дори с това без… е, вече няма значение. Артаксеркс е цар, макар че царуването му започна зле. Дава заповед да бъдеш убит и се проваля. Праща стрелци да избият хората ти и половин полк намира смъртта си, включително един царски братовчед и двама висши благородници.

Кир се усмихна мрачно. Знаеше, че спартанците биха искали да се разчуе как са загинали. За тях начинът, по който умира човек, бе точно толкова важен, колкото начина, по който е живял. Прошепна кратка молитва на гръцките им богове за тях, за да бъдат посрещнати добре в Хадес. Майка му се обърна и го погледна.

— Доколкото познавам брат ти, той ще е склонен да забрави за вчера. Беше лош ден — и сега кой може да каже, че се е случил? Живи сме и това е важното. Вярвам, че мога да го убедя да отмени заповедта за екзекуцията ти и да те върне като командващ на войските. Артаксеркс се нуждае от теб, Кир! Кой друг е бил толкова верен като теб? Кой друг разбира войската и наполовина колкото теб? Враговете ни бягат, защото се страхуват от теб. Би бил глупак да те изгуби — и ще му го кажа.

Кир се откъсна от мислите си и видя, че вече са при външната казарма, където бе стигнал с коня си предишния ден. Обърна се към майка си и повдигна вежда, а тя въздъхна.

— Остави ме да се застъпя за теб. Не искам да карам брат ти да отстъпва през първия си ден като цар. Ако го принудя да преглътне гордостта си, ще негодува и ще се гневи месеци наред. Не се съмнявам, че Тисаферн вече шепне в ухото му.

— Тисаферн ще му каже, че съм верен — отвърна Кир, макар ясно да осъзнаваше, че не вярва в собствените си думи.

Майка му поклати глава.

— Тисаферн е негов човек. Винаги е бил. Той не ти е приятел.

Кир се намръщи. Предателството го болеше като скъсан мускул. Той беше царски син. Нелепо бе да си мисли, че има приятели в двора, а не хора, които кроят интриги, за да спечелят влияние и власт. Отново закопня за спартанците. Анаксис му беше приятел, както и Кинис. Трудно беше да повярва, че някой може да победи тях двамата, както и останалите. Изпита жестока радост при мисълта, че са си отишли на такава висока цена. Неговите спартанци носеха легенда на раменете си. И биха искали да направят своя принос към нея. Нещо повече, те разбираха верността. А понякога изглеждаше, че никой друг не я разбира.