— Благодаря ти за всичко, татко. Исках да се гордееш с мен.
Отговор не последва и Кир положи ръката върху чаршафа, погали я леко и се отдръпна. Робинята с купата розова вода се наведе и отново избърса лицето на баща му. Ветрецът повяваше, макар че сега не изглеждаше нежен, а приличаше по-скоро на свирепите есенни ветрове — горещи, непрекъснати и подлудяващи хората.
— Татко? — каза Кир малко по-високо. Стана от стола и загледа безпомощно, докато някакъв непознат мъж приближи и преслуша дишането и сърцето на царя, като кимаше.
— Още малко остава, господарю. Може и да ни чува. Може и да се събуди — или не. Много пъти те призоваваше. Радвам се, че накрая все пак дойде.
Ето го отново — злобното подмятане. При това от човек, който при други обстоятелства не би се осмелил на подобно нещо. В целия павилион се долавяше някакво негодувание към Кир — той го усещаше навсякъде около себе си.
И в този момент му дойде до гуша. Беше изминавал по повече от десет парасанги [3] Персийска мярка за дължина, равняваща се на 30 гръцки стадия или около 4700 м (според книгата „Анабазис“ на Ксенофонт, на която е основан романът) — Б. пр.
на ден в продължение на две седмици, за да стигне до стареца. Единствено спартанците бяха устояли на темпото му и дори те се бяха изтощили. Каза си да намери утеха във факта, че не е закъснял, но му беше трудно. Не беше получил нито една благодарна дума или израз на задоволство от стареца, а само онази странна горчивина, сякаш всички са очаквали единствено него.
Докато отстъпваше от смъртното ложе, се почувства странно изпразнен и объркан. Дни наред се беше страхувал, че ще закъснее. В нетърпението си беше мислил за бащината усмивка, за прегръдката, която никога не бе получавал. И изведнъж всичко се бе сринало, скъпоценностите от въображението му се бяха оказали от стъкло. Никога не беше успявал да накара царя да се гордее с него. Каквото и да постигаше той, Артаксеркс беше единственият, който имаше значение за баща му.
Кир протегна ръка за меча си. Стражът, който го държеше, го гледаше с широко отворени очи, притиснал инкрустираните с камъни ножница и колан към гърдите си.
— Дай ми онова, което е мое — бавно каза Кир.
Вече си мислеше, че денят няма как да е по-странен… но чу и видя как брат му се приближава заедно с Тисаферн. И двамата изглеждаха спокойни и освежени. Тисаферн бе сменил робата си със свободно падаща коприна и бе намерил време да се изкъпе — косата му беше все още мокра. По-изненадваща гледка бяха въоръжените стражи, които ги следваха и се разпръснаха, докато приближаваха през градините. Намерението им нямаше как да се изтълкува погрешно и Кир наведе глава, обмисляйки положението.
Преди слугата да успее да изквичи, той грабна меча от ръцете му и закопча колана на кръста си.
— Така е по-добре — каза сухо. — Е, братко? Каква заплаха води въоръжени мъже в павилиона по това време?
— Ти — отвърна Артаксеркс. И се усмихна, докато стражите пристъпваха напред и обкръжаваха брат му. Виждаше, че Кир обмисля да окаже съпротива, но баща им умираше само на няколко крачки от тях. Артаксеркс видя как брат му сведе глава и стисна зъби.
— Арестуван си, Кир. По заповед на баща ни. Ще бъдеш екзекутиран.
Кир се канеше да атакува. Беше си набелязал мъжа, когото да съсече, за да разкъса кръга, и щеше да го направи, ако не бяха тези думи. Вместо това се обърна изумен. Видя, че баща му го гледа и че на лицето му е изписан покой. И докато Кир проумяваше, че старецът знае всичко, очите на Дарий се затвориха отново.
Отнеха му меча. Личната гвардия на брат му го поведе през павилиона обратно към райските градини и пътеките им. Артаксеркс и Тисаферн вървяха зад него и Кир се обърна, макар че стражите го сръгаха да продължи напред.
— Защо правиш това, братко? Винаги съм бил верен. Нито веднъж не съм ти давал причина да се съмняваш в мен. Нито веднъж през целия ми живот!
Артаксеркс сви устни и стисна зъби, за да не отговори. Когато Кир се обърна към Тисаферн, старецът поклати глава и заби поглед в камъните на пътеката, за да не го гледа в очите.
Кир седеше на войнишко походно легло. Вратата беше заключена. Все пак се намираше в малката стая на офицер от гвардията на баща си, а не в затворническа килия. Където и да се намираше в момента предишният й обитател, очевидно се беше радвал на различни масла и пудри, египетски ножици — при това две, пили за нокти и гребен за брада, както и на фино украсени пръчици от слонова кост за почистване на носа и ушите. Всички тези принадлежности още бяха подредени грижливо до умивалника в ъгъла.
Читать дальше