Кон Игълдън - Синовете на Спарта

— Той…? — Не успя да продължи. Да попита дали баща му е жив означаваше да предположи, че не е. Все едно да пита дали планините са рухнали, дали реките са пресъхнали.

— Не, макар че не му остава много. Зовеше те, братко. Мислех си, че никога няма да дойдеш.

— Искам да го видя — каза Кир, поглеждайки над рамото на брат си.

— В този вид? Дрехите ти са пропити с пот. Няма ли да го оскърбиш така?

— Нареди да ми донесат нови дрехи, ако това те притеснява! Изкъпах се в реката и съм чист. А сега, братко, пусни ме да вляза. Не ме карай да те моля отново.

В гласа на по-младия брат се долови желязна нотка. Артаксеркс се поколеба, но после отстъпи назад и посочи отворената врата. Кир прекрачи прага, без да се обръща да види как ще постъпи Тисаферн.

Павилионът беше огромен и се простираше на стотици крачки във всички посоки от входа. Вътре имаше езерца и градини, помещения за пиршества и десетки лични роби на баща му, които се грижеха за него. Безмълвни младежи със спретнати туники се завтекоха да поемат наметалото на Кир, преди той да е направил и една крачка. Той обаче не спря. Отново беше момче, тичащо при татко си.

Зад него, застанал на входа на огромния павилион, Артаксеркс вдигна ръка към приближаващия Тисаферн. Възрастният мъж падна на колене и се просна пред него. Наследникът на империята се наведе да го изправи и прошепна в ухото му.

— Той говореше ли нещо против трона и против мен?

Тисаферн поклати глава.

— Нито дума, господарю. Кълна се в честта на рода си.

Артаксеркс замръзна, потънал в мисли.

— Ти беше приятел на баща ми. Верен на царя още от младостта си. Ще бъдеш ли верен и на мен?

Тисаферн се просна отново в краката му и притисна чело и устни към земята. Остана така, докато Артаксеркс го докосна леко по бузата, с което му даваше разрешение да се изправи. По кожата на Тисаферн имаше камъчета и песъчинки, залепнали от потта му.

— Верността ми е към твоето семейство, господарю — каза Тисаферн. — Към трона на Персия, към рода на Дарий Велики, през Ксеркс, през баща ти — и до теб. Аз съм верен до смърт и отвъд нея. Призови ме от отвъдното и ще дойда при теб.

Артаксеркс кимна доволен. Ласкателствата никога не му омръзваха. Те бяха нещо напълно естествено и очаквано за него.

— А брат ми? Познаваш го добре, откакто се е родил.

За първи път Тисаферн се поколеба.

— Кир е достоен за възхищение, господарю. Обичам го, както обичам собствените си синове. Но не той ще наследи империята, която ни прави велики. Това е по-важно и от моя живот, и от неговия.

Артаксеркс леко се отпусна, разчувстван от думите му.

— Влез тогава, стари приятелю. Изкъпи се и се преоблечи в чиста коприна. Баща ми проспива по-голямата част от деня, но ще иска да разбере, че най-сетне си дошъл. Мислех си, че ще закъснеете. Благодарен съм, че не се оказах прав.

— Брат ти… доведе отряд от триста души — каза Тисаферн. — Мъже от Спарта, изключителни воини.

Артаксеркс се намръщи и погледна назад към пътеката, по която бе дошъл Тисаферн.

— Знам, че им се възхищава.

— Чух да се говори, че легендата за тях е силно преувеличена, господарю. Аз… не смятам, че е така. Те са умели воини. Брат ти настоя да ги доведе въпреки бедите, които може да причини това. — Замълча, за да подбере внимателно думите си, и ги изрече с известно наблягане върху колебанието си. — Господарю, лично аз не бих позволил да бродят свободно из земите ни.

Артаксеркс го тупна по рамото.

— Няма да бродят. Погрижих се за това.

Анаксис тичаше по по-ниското стъпало, като убиваше всеки изпречил се пред него. Очите му горяха диво заради предателството и той вилнееше като някакъв демон на смъртта сред персите, които продължаваха да пускат стрелите си с цялата скорост, на която бяха способни. През първите мигове Анаксис бе изблъскал петима-шестима от корниза — знаеше, че онези долу ще ги убият по-бързо, отколкото би го направил той. Изгуби копието си в рамото на един — пусна го, за да не падне през ръба. Ухили се на следващия ужасен персиец, който се озова пред него, показа му кописа си и в същия миг замахна към стрелеца на горното стъпало. Отби хвърлилия се към него противник, като го използва, за да осуети атаката на друг. Отсече китката на един, докато той се опитваше да опъне лъка си.

Не беше обхванат от паника, макар да изпитваше известно съжаление. Знаеше, че се бие за последен път в живота си, и беше много спокоен. Персите бяха очаквали клане — и щяха да го получат, макар че нямаше да му се насладят толкова, колкото си бяха мислили.