Кон Игълдън - Синовете на Спарта

Забавиха се малко повече от очакваното и Кир започна да се ядосва. Надигащият се гняв утихна, когато чу дрънченето на вериги и вдигането на резета. Портата се отвори и се видя дългият двор. Кир преглътна, твърдо решен да не показва страх. В това отношение той и спартанците му си приличаха.

Кир и Тисаферн подкараха конете си през портата към осветения от слънцето двор. С приближаването на лятната вечер светлината беше омекнала. Кир знаеше, че най-сетне си е у дома, че би трябвало да се отпусне и да очаква с нетърпение да види баща си. Още не беше сигурен как ще реагира старецът на него, нито самият той на Великия цар. Чувстваше се неуверен пред лицето на загубата, стоварваща се устремно върху него. Никоя военна мощ не можеше да задържи баща му на този свят и един ден повече от онова, което му беше определено. Именно тази безпомощност караше Кир да трепери — а не опасният двор, в който влизаше.

Защитата на платото не се изчерпваше единствено с мъжете по външните стени — евентуалните нападатели трябваше да минат през тесни проходи. Дори по някакъв начин да успееха да стигнат до стъпалата и да проникнат през портата, двете части на крепостта бяха отделени една от друга. Вражеските сили щяха да са разделени, докато не минат през два дълги тесни двора.

Без никакво колебание Кир и Тисаферн продължиха напред. Петдесетте редици от по шестима спартанци ги следваха в съвършен строй и дръжките на копията им опряха в прашната земя, когато спряха пред още по-голямата порта пред тях.

Зад тях външната порта вече беше затворена и залостена. Доста спартанци се намръщиха, че са се озовали на място, където не могат да маневрират. Покрай двора минаваха каменни первази, издигащи се на височина два човешки боя над земята. Предназначението им беше очевидно и спартанският офицер Анаксис стисна по-здраво копието си. Чувстваше враждебните погледи на персийските гвардейци, които бяха повече свикнали да изглеждат чудесно с полираните си доспехи, отколкото да влизат в истински бой.

Отпред Кир и Тисаферн се спогледаха и слязоха от конете. Анаксис се опита да види, без да проточва врат, кой е излязъл да ги посрещне, но гледката беше закрита от конете. Това не му харесваше. Негов дълг беше да защитава Кир, а може би и дебелия старец с него. Нямаше обаче заповед да са нащрек и да се оглеждат за заплахи. Анаксис знаеше, че се намира в цитаделата на стария враг, но освен това беше и лична охрана на един от царските синове — човек, на когото се възхищаваше заради честността му и липсата на превземки. Кир определено си го биваше като за персиец. Не беше показал страх или нещо друго, освен загриженост за баща си. А ето че сега Анаксис гледаше каменните первази, подобни на дългите седалки на атински театър. Знаеше, че персите са горе-долу сносни стрелци. На спартанците не им харесваше мисълта, че някой може да ги гледа отвисоко, особено на това място.

Нито една от тези мисли не пролича на лицето му, което и без това беше скрито в сянката на шлема. Анаксис стоеше като бронзова статуя, докато отпред Кир и Тисаферн разговаряха тихо с някого. И остана доволен, когато единият кон се отмести и му позволи да види царския син.

Кир се обърна със сурово изражение назад към спартанците и каза:

— Брат ми заповядва да вляза в царските градини без вас.

Като че ли искаше да каже още нещо, но поклати глава.

Това почти не можеше да се изтълкува като знак, но сърцето на Анаксис се сви и той каза:

— Може би брат ти не би имал нищо против да дойда с теб.

Кир му се усмихна.

— Приятелю, ако става дума за предателство, един човек няма да промени нещата.

— Аз винаги променям нещата — напълно сериозно отвърна Анаксис.

— Така е, но трябва да се доверя на честта на брат си. Той е наследникът на трона и не съм му давал никакви основания да се съмнява в мен.

— Ще чакаме тук, докато се върнеш — каза Анаксис и се отпусна на коляно. Говореше, сякаш полага клетва, и Кир сведе глава, преди да му махне да се изправи.

— Благодаря. Оказваш ми чест със службата си.

После се обърна към Тисаферн, който гледаше с отвращение и му даваше знак да продължат през портата, водеща по-навътре в царското плато. След дългия двор се намираха първите градини, засадени в пръст, донесена от равнините и поддържана от хиляда роби. Дърветата образуваха сенчести алеи, мънички маймунки гонеха птици от клон на клон и въздухът беше изпълнен с аромата на зеленина и жасмин.

Кир не обърна внимание на дребния дворцов управител, който беше дошъл да го посрещне. Не беше съвсем сигурен дали постът на мъжа е оскърбление, или не. Брат му Артаксеркс, естествено, беше при баща им. Това, че беше пратил прост слуга да съпроводи Кир през градините, не означаваше нищо.