Кон Игълдън - Синовете на Спарта

— Аз също мога да се бия — каза Артаксеркс малко сърдито. — Знам, че не ми вярваш, но мога.

Царят се разсмя и го тупна по гърба. Прекалено много обичаше сина си, за да го нарани с несъгласието си.

— Разбира се. Макар че и всеки охранител на лихвар може да се бие. Ти си престолонаследник, Артаксерксе! Един ден ще бъдеш цар. Затова ти е нужно нещо повече от бърза усмивка и още по-бърз меч. Нужна ти е сила от друг вид. Започваш днес. Вече си достатъчно голям.

Царят огледа пустата улица. Нито едно лице не надничаше от прозорците наоколо.

— Запомни. В деня, в който станеш цар, трябва да сложиш край. Дотогава учи, язди, наслаждавай се на удоволствията на жените, момчетата и виното. Не казвай на никого за този разговор. Разбираш ли ме?

— Да, татко — каза Артаксеркс.

Сериозната му физиономия накара царя да се усмихне и цялото му поведение да се промени. Той протегна ръка и разроши косата на сина си.

— Благословен съм хилядократно.

Планината обгръщаше града като майка дете в скута си. Преди да изкачи стъпалата до просторното плато, Кир реши да поведе личната си гвардия до реката. Спартанците оставиха доспехите и оръжията си на брега, хвърлиха се във водата и радостно започнаха да отмиват прахта и потта от дългия четиристотин мили поход.

Яхнал бойния си кон, Кир се усмихна, докато ги гледаше как се плискат и прокарват пръсти през косите и брадите си. Походът на изток ги беше направил мършави като псета, бе потъмнил кожата им и бе опънал жилите на мускулите им. Не се бяха огънали, макар че някои от тях бяха оставили кървави дири по пътя.

— Господарю, няма ли да размислиш? — тихо попита Тисаферн.

Кир погледна стария си приятел и наставник. Тисаферн беше възседнал породист дорест кон, който пръхтеше и тръскаше глава. И гледаше с кисела физиономия към спартанците.

— Нима трябва сам да изкача стълбите? — отвърна Кир. — Да се прибера у дома като просяк? Кой съм аз, ако не син на баща си, царя? Те са моите гвардейци. Те са най-добрите.

Тисаферн сви устни, сякаш го мъчеше зъб. Синът на царя беше вече на двайсет и вече не бе млад и вятърничав. Наставникът ясно беше изразил резервите си, но ето че се намираха на брега на река Пулвар с мъже от Спарта, които се къпеха и лудуваха като коне във водата. Царският син беше довел стария враг в самото сърце на Персия. Тази мисъл накара Тисаферн да се намръщи. Беше виждал гръцки карти на света, от които личеше, че елините не знаят почти нищо за огромната империя на изток. Нямаше желание да помага на спартанците да научат местоположението на Персеполис и още по-малко на царските гробници покрай реката, само на половин ден поход от мястото, на което се намираха.

— Господарю, някои могат да възприемат като оскърбление довеждането на същите онези мъже, които се опълчиха на предците ти и отказаха да им отстъпят земя и море. Спартанци! В името на боговете! Тук, в сърцето на света! Ако баща ти беше по-млад и здрав…

— Щеше да ме поздрави, Тисаферне — рязко го прекъсна Кир с досада в гласа. — Тези мъже тичаха редом с мен. Не се огънаха и нито веднъж не поискаха почивка. Те са ми верни.

— Верни са на златото и среброто — промърмори под нос Тисаферн.

Кир стисна зъби и мускулите на челюстта му изпъкнаха.

— Те не притежават нищо. Дори оръжията им са дошли от техните бащи или чичовци, или са им били дарени за проява на доблест. Достатъчно. Повече няма да говорим за това, мой стари лъве.

Тисаферн прие укора и сведе глава.

Гърците приключиха с къпането и излязоха на брега, за да се изсушат на залязващото слънце. Местни перачки подвикваха при вида на толкова много голи мъже. Един-двама от воините им се усмихнаха в отговор, докато други се заеха да се упражняват. Спартанците не обичаха смеха и вятърничавите приказки.

Раздразнен от спътника си, Кир скочи от коня и с бързи движения свали шлема, бронираната дреха, туниката, гамашите, наметалото и сандалите си. Без да се смущава от голотата си, влезе във водата, като кимна на спартанския офицер Анаксис, който го гледаше от брега.

Като видяха младия мъж, който имаше накъдрена по персийски брада и беше оставил окичения си с пера шлем върху обшитото си със злато наметало, перачките спряха да подвикват. Може и да не знаеха кой е, но не посмяха да подвикват и на него.

Кир се изми с бавни движения, сякаш извършваше пречистващ ритуал, който отмива нещо повече от потта и миризмата на коне. Спартанците на брега се смълчаха в израз на уважение. Все пак принцът се прибираше у дома да оплаче баща си.