Кон Игълдън - Синовете на Спарта

Кинис извика на всички да вземат оръжията на мъртвите и да ги хвърлят. Макар и приковани на колене към земята, спартанците започнаха да изпълняват заповедта с убийствена точност. Кописи и къси мечове засвистяха във въздуха. Последваха ги един-два щита, които пометоха изпречилите им се перси. Неколцина от тях паднаха в двора и бяха накълцани на мига, но дъждът от стрели се засили.

Кинис държеше хората си на все по-малки и по-малки групи, които се прикриваха зад щитовете си и можеха да се движат, да събират паднали оръжия и да ги запращат обратно към противника. Нови и нови перси продължаваха да излизат на стъпалата, ужасени от броя на падналите им другари. Вадеха мечове или опъваха лъкове и последното, което виждаха някои, беше летящо към тях копие.

Спартанците продължиха да се сражават, докато не останаха само четирима. Всички бяха покрити с кръв и тежко ранени, толкова изтощени, че едва държаха щитовете си, докато стрелите продължаваха да се сипят върху тях. Лъскавият доскоро кован бронз сега приличаше на недооскубан фазан — целите щитове бяха в дупки и счупените стрели, които стърчаха от тях, бяха толкова много, че щитовете натежаваха и се вдигаха трудно.

— Спрете! — чу се заповед отгоре.

Някои от спартанците разбираха персийските команди, но не обърнаха внимание. Стрелците горе обаче се подчиниха и отстъпиха задъхани назад. Първият персийски офицер лежеше мъртъв на земята. Заместникът му пристъпи до ръба и погледна надолу към тях, като клатеше глава в изумление.

— Аз съм Хазар Заоша — каза той на завален гръцки. — Ъъъ… офицер на Жаядан. Разбирате ли? Безсмъртните. Не можете да победите. Ще се предадете ли, мъже на Спарта? Вие сте малко, а ние сме много. Питам дали…

Кинис хвърли меча си по него и мъжът отскочи настрани, извика от ужас, стъпи във въздуха и падна в двора. Вдигна очи към четиримата окървавени спартанци, които се извисяваха над него и го гледаха с жив интерес.

— Убийте ги! — изрева Заоша. — Убийте…

Кинис го накара да млъкне със съсичащ удар с кописа си, след което се строполи върху него и изпъшка. От гърба му стърчаха стрели. Кинис издиша в лицето на персийския офицер, докато двамата умираха, макар че гъркът се усмихваше, за да скрие яростта си. Достатъчно лошо беше, че бяха предадени от стария враг. Още по-лошо беше обаче, че никой нямаше да отнесе вестта в Спарта и да каже на ефорите, че са загинали добре и без срам.

Павилионът се разхлаждаше от вятъра, който се спускаше всяка вечер от планината — чудо, носещо наслада на царя и двора му, на роби и благородници. Когато лятната жега в равнините ставаше нетърпима, това място нямаше равно на себе си. Кир усети как потта по лицето му изсъхва и вдиша дълбоко, забравил за момент мъката си. Стори му се, че може да долови аромата на канела във въздуха, макар че не беше съвсем сигурен. От години не беше виждал баща си. За него лекият ветрец означаваше детство и дом.

Не му беше нужно да пита къде лежи баща му. Броят на робите се увеличаваше, докато навлизаше по-навътре в павилиона. Те се скупчваха около леглото на баща му като пчели, готови да изпълнят и най-малкото му желание. Огромни стражи стояха неподвижни от четирите страни на умиращия цар, обърнати навън към всяка възможна заплаха. Кир вече виждаше лежащия мъж, повдигнат на дълги възглавници. Една жена бършеше челото му с кърпа, потопена в купа вода с някакви цветове в нея. Кир пристъпи към леглото. Ароматът на рози беше противно сладък.

Един от робите прошепна нещо на царя и той завъртя глава. Затърси сина си с очи и Кир пристъпи още крачка напред и спря, когато един страж вдигна ръка.

— Принце, мечът.

Кир разкопча колана си и му го даде. Стражите се дръпнаха и той мина между тях и спря на една ръка разстояние от мъжа, който бе контролирал живота му от самото му раждане.

Усмихна се, по-скоро от болка, отколкото от радост от срещата. Старецът беше буквално изпит от някаква болест. Ръцете, които някога държаха царския меч, сега бяха болезнено тънки, кожата бе опъната върху костите, покрита тук-там със синини и черни петна.

— Тук съм, татко — каза Кир и седна на донесения му стол. — Тръгнах веднага щом научих и дойдох колкото мога по-бързо.

— Толкова те чаках, синко — каза баща му. Гласът му бе едва доловим шепот и Кир трябваше да се наведе, за да го чуе. — Не можех да умра, докато не узная, че си дошъл. Най-сетне.

Кир видя как по лицето на баща му пробягва странно изражение, което можеше да се изтълкува и като яд, и като ликуване. Очите на царя се затвориха и бръчките на челото му се изгладиха. Кир импулсивно се пресегна и хвана ръката, която го бе первала хиляди пъти като момче. Почувства се неловко, докато търсеше думите.