Уилям Шекспир - Том 8. Романси и сонети

но той за нас е клетка, блян в легло,

бездействие и мъка на длъжник,

не смеещ нос да подаде от прага

на своя дом!

АРВИРАГ

Какво ще правим,

когато остареем като вас

и мрачният декември с дъжд и вятър

заблъска вън? В таз дупка мразовита

с какво ще съкращаваме тогава

безкрайните си нощни часове?

Не сме видели нищо! Зверове сме:

с лисича хитрост жертвите си дебнем

и с вълча стръв прехраната си търсим,

но доблестта ни е да гоним туй,

което бяга! Като птички в клетка

ний в този пущинак свободно пеем

възхвала на затвора си!

БЕЛАРИЙ

Как само

говорите! Да бяхте опознали

покварата на градския живот

и нравите на двора, в който трудно

човек удържа поста си и също

тъй трудно го напуска; чийто склон

тъй хлъзгав е, че падаш непременно

или — което е еднакво лошо —

живееш непрекъснато във страх

от падане; да знаехте какво е

нещастието на войника, който

за слава все опасностите търси,

а, паднал в бой, нерядко получава

позорна епитафия наместо

възхвала върху гроба си; да, често

разжалван бива той за своя подвиг

и трябва при това глава да скланя,

когато порицават го! Деца,

таз повест може да се прочете

по мен самия. Старото ми тяло

е в белези от римски меч и нявга

бе името ми в първата редица

на воинската слава. Бях любимец

на Цимбелин и станеше ли дума

за чест и храброст, мойто име беше

на неговите устни. Бях тогава

като дърво, приведено от плод,

но буря ли, крадец ли — вий сами

му дайте име — една нощ обрули

богатството ми заедно с листата

и ме остави тъй, окършен, гол,

под злобното небе!

ГВИДЕРИЙ

Нетрайна милост!

БЕЛАРИЙ

Невинен бях, но двама подлеци —

за туй съм ви разказвал неведнъж —

успяха със лъжливите си клетви

да вземат връх над честното ми име

и убедиха Цимбелин, че бил съм

във сговор с римляните. И така

прокуден бях и двадесет години

живях сред тез скали във честна волност

и благодарности за нея пращах

към небесата, колкото не бях им

изпращал дотогава… Но това

не са беседи за ловци. Наслука!

Тоз, който пръв удари, ще е крал

на празника, а другите двамина

ще му прислужват. И не ще го плаши

отровата, която мир не дава

на кралските трапези. Среща долу!

Гвидерий и Арвираг излизат.

О, колко трудно е да задушаваш

искрите на природата! Не знаят

тез юноши, че са деца на краля,

а Цимбелин дори не подозира,

че те са живи. Двамата се мислят

за мои и макар да са отрасли

във тази пещера, която свежда

главите им, със мисли те достигат

тавана на дворците и кръвта им

дори в обикновените и долни

занятия показва благородство,

у други липсващо. Когато, седнал

на столчето триного, аз разказвам

на Полидор (или Гвидерий, както

бе кръстен от баща си) за войните,

в които съм участвал, той с духа си

се включва в повестта ми и щом кажа:

„Свалих го и му стъпих на врата!“,

о, Юпитере, в миг кръвта му лумва

по бузите и целият във пот,

той опва млади мишци и превръща

във действие разказваното!… Кадвал

(наречен от баща си Арвираг) —

по-малкият от двамата, — тъй също

вживява се във сцената и даже

от брата си по-ярко я тълкува

по своему…

Звук на рог.

Ха, вдигнаха го май!

О, Цимбелине, небесата знаят,

че ти несправедливо ме прокуди.

Открадвайки децата ти — едното

на три годинки, другото на две, —

лиших те от наследници, тъй както

ти мен лиши от моите земи.

Ти с обич ги отгледа, Еврифило,

те мислеха, че ти си тяхна майка

и гроба ти окичват всеки ден;

а мен, Беларий (с ново име Морган),

те смятат свой баща… Ловът започна!

Излиза.

Уелс.

Влизат Пизанио и Имогена.

ИМОГЕНА

Когато вързахме конете там,

ти каза ми, че мястото е близо.

И майка ми не е копняла тъй

за пръв път да ме види, както аз

жадувам за лика му! О, човече,

Пизанио, кажи ми: где е Постум?

Какво така изцъкля твоя поглед?

Защо въздишка издълбоко кърти

гърдите ти? И на картина само

лицето ти говорило би ясно

за вътрешно смущение. О, Боже,

снеми от него тази страшна маска,

преди да полудея! Какво има?

Защо ми даваш този лист, сам ти

треперещ като лист и смръщил поглед

Ако вестта е пролетна, засмей се,

и няма нужда да променяш израз,

ако е зимна… Почеркът на Постум!