Уин Уенджър - Факторът Айнщайн

Всяко дете, което по време на дългогодишната ми професионална практика съм научил да отприщва образния си поток, е отбелязвало очебиен и бърз лавинообразен напредък в обогатяването на възприятията си и в способността си да разбира в дълбочина света край себе си. Няма по-голямо удоволствие и по-щастлива радост от това да видиш устремния скок в интелектуалното развитие на детето и да знаеш, че именно ти си спомогнал за него.

Един от най-лесните начини, по които можете да помогнете за отприщването и обогатяването на образния поток на вашето дете е посредством музиката. Изпълняването и слушането на музика са не само изключително мощни средства за прехвърляне на мостове между мозъчните полюси, но вече е доказано, че те стимулират и способностите на ума да мисли образно, творчески и оригинално.

Група учени от Неврологичния институт в Монреал изследват дванайсет души, като ги подлагат на „музикална атака“ с различни стилове музика и същевременно изследват реакциите на мозъка със скенер за позитронна томография, който проследява притока на кръв в него. Още при началните тактове на музиката се забелязва силен приток на кръв не само в десния темпорален лоб, където е слуховият център, но и в онази област в задната част на дясното мозъчно полукълбо, в която е зрителният център. И тъй като по време на експеримента хората са били със затворени очи, учените стигат до заключението, че музиката автоматично стимулира и мисловната образност.

Във Втора глава говорихме за това как така наречените синестети виждат пред мисления си взор процесия от приятни, абстрактни форми и фигури, когато слушат музика. Монреалският експеримент подсказва, че вероятно всички ние реагираме синестетично на музиката, но в повечето случаи заглушаваме възникналите образи, преди още те да успеят да стигнат до съзнанието ни.

Учените са открили, че определени стилове музика въздействат като мощни стимули за интелектуалното развитие — както при децата, така и при възрастните. И все пак, дюселдорфският експеримент показва, че в детството това влияние на музиката е много по-активно и по-силно.

През по-голямата част от живота си Алберт Айнщайн е бил запален цигулар. В резултат на своите проучвания в областта на музиката и на физиката, той стига до следното заключение: „Те имат един и същ извор и се допълват и обогатяват взаимно…“ Неговите близки смятат, че музиката вероятно е действала като катализатор за творческата мисъл на този гений на физиката.

„Всеки път, когато му се струваше, че е стигнал до задънена улица или когато се сблъскваше с някой проблем в работата си — споделя по-големият му син, — татко търсеше убежище в музиката и обикновено това му помагаше да реши всичките си затруднения.“ А сестрата на Айнщайн отбелязва, че „свиренето на цигулка му помагаше да постигне онзи особен покой на ума, който изглежда улесняваше протичането на мисълта му.“ Докато разсъждавал над някой проблем от физиката, той обикновено свирел дълго на цигулката си, а после в един момент изведнъж спирал и заявявал: „Ахаа, най-сетне го разбрах!“.

„Сякаш решението беше избликнало изневиделица изпод лъка“, споделя сестра му.

Свиренето на цигулка успокоявало духа на Айнщайн и му откривало път към изворите на подсъзнанието. Но то вероятно е оказало много по-голямо и по-дълбоко въздействие върху развитието на мозъка и на интелекта му. Айнщайн започнал да се учи да свири на цигулка на шестгодишна възраст — тоест, когато неговият прозорец на детството все още е бил широко отворен. На четиринайсетгодишна възраст вече свирел сонати за цигулка от Бетховен и Моцарт, като освен това часове наред импровизирал на пианото. По този начин Айнщайн неволно се е подложил на един от най-мощните методи за развиване на интелекта — и то от ранна детска възраст, когато въздействието му е най-силно, най-трайно и най-благотворно. Вероятно голяма част от неговата гениалност като възрастен е резултат именно от това навременно обучение в детството.

В началото на деветдесетте години изследователи от Центъра по невробиология на обучението и на паметта към Калифорнийския университет в Ирвайн подложили трийсет и шестима студенти на набор от тестове за определяне на пространствения им коефициент на интелигентност — раздел от стандартния тест за интелигентност за измерване на способностите на десния ум. След като приключили с теста, студентите слушали в продължение на десет минути „Соната за две пиана в сол мажор“, опус 448, от Моцарт. Веднага след това отново били подложени на същия тест, при което станало ясно, че този път коефициентът им на интелигентност бил средно с осем-девет пункта по-висок от предишния. Така придобитата „допълнителна интелигентност“ се стопявала след около петнайсетина минути, но изследователите на този феномен смятат, че ако човек изпълнява, а не само слуша музика, положителното влияние върху интелекта му ще е много по-трайно и по-силно. Други учени предполагат, че дори само слушането на музика, но редовно и за по-продължителни периоди от време, също може да доведе до трайно и силно повишаване на интелигентността.