Уин Уенджър - Факторът Айнщайн

Това междинно състояние на границите в ума е идеално за вписването на индивида в обществото. За жалост обаче, то не е никак идеално за оригиналното мислене и за ускореното обучение. Тънките, или наричани още пропускливи, граници осигуряват съществено предимство при прилагането на техниките, които научихте от тази книга. Когато сънуват например, хората с тънки граници често и с лекота приемат чужда идентичност — да речем на животни или на индивиди от противоположния пол, — което ги прави естествено възприемчиви за ефектите от техниката „Гений назаем“. Яркостта на техните сънища предполага, че притежават и силно развита способност да постигат буйни образни потоци.

Най-общо казано, човекът с тънки граници е по-открит за възприятията и за посланията откъм подсъзнанието, откъдето извират оригиналните прозрения. Същите онези „шалтери“, които предпазват психиката ни от душевна болка и смут, същевременно възпират и блестящите откровения на мисловната ни образност. Изглежда че човешката гениалност зависи пряко от наличието на крайно пропускливи граници в ума и без тях е просто невъзможна, тъй като тя се поражда именно от смесването на същите онези образи, звуци, мисли и спомени, които нашите примитивни самозащитни „шалтери“ така отчаяно се опитват да поддържат строго разграничени.

Разковничето е в това да се научим как да уплътняваме или да изтъняваме границите си по желание, тоест да ги нагаждаме към непрекъснато променливите обстоятелства. Уплътняването е лесно — всъщност дори прекалено лесно.

По-голямата част от възпитанието и обучението, на които подлагаме малките деца, оказват ефект за уплътняване на техните психически и умствени граници. Неотдавна в статия за професионалното издание на психолозите „Кепитъл айдиасмитс“, моята съпруга Сюзън изброи в доста дълъг списък само малка част от многото начини, по които родителите и учителите уплътняват детските граници, без дори да осъзнават какво всъщност правят. Колко пъти сме казвали строго на децата си: „Не си играй с храната!“. В своята статия Сюзън пише:

L>

„За детето храната е свързана с възможно най-богатите чувствени и сетивни възприятия и изживявания. Тя възбужда и петте му сетива. Но в такъв случай нима е възможно който и да било интелигентен, чувствителен, любознателен, открит към предизвикателствата на околния свят индивид да не си «играе» с един толкова привлекателен за интелекта стимул, какъвто е храната?! Е, да, но никой не е склонен да възприеме идеята за игра с храната. Пък и за мама е по-удобно да раздигне всички чинии от масата едновременно. Така че: «Не си играй с храната!».

После идва времето да «дресираме» децата да седят чинно по местата си, приковали поглед в учителя и «да не отклоняват вниманието си» от урока.

В действителност обаче, човешкият ум не е в състояние да възприема и да научава нови идеи, без същевременно да ги «предъвква», тоест да мисли по тях. Ако детето не върти очи насам-натам, ако не поглежда през прозореца към света отвън, ако не шава, не се намества, не си мърмори под нос и не споделя това-онова с околните, то не научава и не осмисля същностно новите идеи, а просто механично запаметява факти…

Колкото по-големи стават децата, толкова по-дълбоко усвояват и по-устойчиво вграждат в начина си на мислене тези наставления на възрастните. И започват сами да се «дресират»: да не обръщат внимание на спонтанно възникналите в съзнанието им образи — въпреки че човешкият мозък е природно програмиран да ги създава, — да седят сковано, да не позволяват на вниманието си да се разсейва, да не си играят с храната, да не мечтаят.“

L$

Естествено, не можем да позволим на децата да обръщат всичко надолу с главата, когато им скимне, нито да пренебрегват учителя си в клас. С порастването на детето подобна „свобода“ би се изродила в отвратителна и твърде опасна за самото него и за обществото „слободия“. Наложително е да открием начин да внушим на децата необходимостта от дисциплина, от цивилизовано държание и от ред при ученето, без при това да уплътняваме дотолкова техните умствени граници, че напълно да задушим въображението и свободата на мисловната им образност.

Можем да го постигнем посредством един вид „образователно джудо“. Припомнете си онова, което обсъдихме в Десета глава във връзка с пренасочването на естествения стремеж на хората за себеизразяване към един много ефективен метод за същностно слушане, наречен „Свободни записки“. Подобна „магия“ можем да осъществим и по отношение на децата, като пренасочим тяхната вродена буйна любознателност към начини за изследване на света, които нито ще обръщат всичко надолу с главата, нито ще пречат на учебния процес в клас.