Том Кланси - Властта на президента

Дмитрий Нестеров, известен още като Глеб Белега:вор в законе (бандитски бос), оперативен шеф на престъпната групировка „Седемте каменни мъже“

Павел Лечков:оперативен член на престъпната групировка „Седемте каменни мъже“

ДРУГИ

Каролайн (Кети) Райън:първа дама на Съединените щати

Едуард Фоли:съпруг на Мери Пат Фоли, бивш директор на Централното разузнавателно управление

Дино Кадич:хърватски наемен убиец

Фелисия Родригес:студентка от Венесуела

Марта Шойринг:„градски партизанин“ от „Фракция Червена армия“

Малкълм Голбрайт:собственик на Енергийни холдингови компании „Голбрайг Россия“, шотландски предприемач

Знамето на Съюза на съветските социалистически републики - червено със златисти елементи - се вееше високо в дъждовното сиво небе над Кремълския дворец. Младият капитан погледна натам от задната седалка на таксито, което се движеше по Червения площад.

Флагът над центъра на властта в най-голямата страна на света разпали чувство на гордост у капитана, въпреки че никога вече той нямаше да усеща Москва като свой дом. През последните няколко години беше виждал съветското знаме само върху униформите на мъжете около себе си в Афганистан.

Таксито го остави на две преки от площада, от северната страна на огромния градски универсален магазин. Капитанът провери отново адреса на мръсносивата административна сграда пред себе си, плати и излезе в следобедния дъжд.

Фоайето на сградата се оказа малко и безцветно, а самотният пазач го проследи с поглед, докато военният, с фуражка в ръка, се изкачи по тясното стълбище, което водеше към врата без надпис на първия етаж.

Тук капитанът спря, приглади униформата си и провери дали редицата медали на гърдите му висят право надолу.

Едва тогава се почувства готов да почука на вратата.

-Входи! Влез!

Младият капитан влезе в малкия кабинет и затвори вратата след себе си. С фуражка в ръка пристъпи пред единственото бюро в стаята и рязко застана мирно.

- Капитан Роман Романович Таланов се явява по заповед.

Мъжът зад бюрото изглеждаше на двадесет и няколко години, което изненада силно капитан Таланов. Той трябваше да се срещне със старши офицер от КГБ и определено не очакваше да види свой връстник. Мъжът, дребен и слаб, и не особено атлетичен, носеше костюм и вратовръзка и руският офицер прецени, че той не е прекарал и един ден от живота си в армията.

Разбира се, Таланов не показа с нищо чувствата си, но остана разочарован. За него, както за всеки военен, офицерите от КГБ се деляха на две класи. Сапоги и пиджаки. Ботуши и сака. Младият мъж пред него може и да беше служител от Държавна сигурност на висок пост, но за войника си оставаше просто цивилен. Сако.

Мъжът стана, заобиколи бюрото и седна на ръба му. По прегърбената му фигура контрастираше с правия като шомпол офицер пред него.

Човекът от КГБ не се представи, а каза:

- Вие съвсем скоро сте се върнали от Афганистан.

- Да, другарю.

- Няма да ви питам как е там, защото не бих разбрал, а и вероятно ще ми теглите една.

Капитанът остана неподвижен като камък.

Сакото продължи:

- Вие сте от спецназ на ГРУ. Специални сили. Изпълнявали сте операции отвъд фронтовата линия в Афганистан. Дори зад границата в Пакистан.

Това не беше въпрос и затова капитанът не отговори.

Усмихнат, приведеният над бюрото мъж каза:

- Дори като член на най-елитната група за специални операции на военното разузнаване изпъквате над другите. Интелект, издръжливост, инициатива.

Мъжът намигна на Таланов и продължи:

- Лоялност.

Сините очи на Таланов оставаха вперени в една точка на стената зад бюрото, затова не видя намигването. С мощен глас той отговори с добре отработената мантра:

- Служа на Съветския съюз.

Сакото направи гримаса на отегчение, но Таланов не видя и нея.

- Отпуснете се, капитане. Гледайте мен, не стената. Аз не съм ви командир. Аз съм другар, който иска да поговори с друг другар, а не с някакъв шибан робот.

Таланов не се отпусна, но отмести очи към човека от КГБ.

- Роден сте в Украйна. В Херсон, от родители руснаци.

- Да, другарю.

- Аз самият съм от Санкт Петербург, но през лятото ходех при баба си в Одеса, недалеч от мястото, където вие сте израснали.

- Да, другарю.

Сакото въздъхна, раздразнен от скованото държане на мъжа от спецназ. Запита: