Том Кланси - Властта на президента

Джак отново се загледа в бирата си. Знаеше, че трябва да се чувства поласкан, но не можеше.

- Нищо особено. Ще работя тук, в Ситито, няколко месеца.

Жената протегна ръка.

- Емили. Радвам се да се запознаем.

Джак я погледна бързо в очите и прецени, че не е съвсем пияна, но не й оставаше много дотам.

Той раздруса ръката й.

- Казвам се Джон.

Емили отметна косата си през рамо.

- Обичам Америка. Миналата година ходих там с бившия си. Не бивш съпруг, не, нищо такова, а един, с когото излизах за малко, докато разбера, че е самовлюбен боклук. Истинска гадина. Както и да е, поне му измъкнах една ваканция, та значи все пак имаше полза от него.

- Това е добре.

- Кой от щатите наричаш свой дом?

- Мериленд - отговори Джак.

Жената го гледаше внимателно в очите, докато говореше. Джак веднага забеляза как тя го разпозна и се смути. Но се съвзе и каза:

- Това е на Източния бряг, нали? До Вашингтон. Не съм ходила там. Аз и бившият ми ходихме по Западния бряг, харесах Сан Франциско, но трафикът в Лос Анджелис е ужасен. Не можах да свикна с шофирането от дясната страна на...

Изведнъж очите на Емили се разшириха и тя спря да говори.

Мамка му - помисли си Джак. - Почва се.

- О... Боже... мой.

- Моля ви - каза Джак тихо.

- Ти си Младши Джак Райън.

Доколкото си спомняше, никой не беше го наричал по този начин. Навярно езикът на жената беше завързан малко повече.

- Аз съм. Младши Джак - призна той.

- Не мога да повярвам - почти извика Емили. Понечи да се обърне назад към приятелката си, но Джак протегна ръка и нежно я хвана за лакътя.

- Емили. Моля те. Ще съм ти благодарен, ако не го правиш на голям въпрос.

Червенокосата огледа бързо залата, а после впери поглед към Ялда, която ги наблюдаваше. Обърна се към Джак и със заговорническо кимване каза:

- Ясно. Разбирам. Няма проблем. Твоята тайна е в безопасност.

- Благодаря.

Не съм в настроение - помисли си Джак отново, но се усмихна.

Емили се настани срещу него в сепарето.

Мамка му.

Поговориха няколко минути, тя поразпита с картечна бързина за живота му и за работата му тук и как така е дошъл без охрана. Джак отговаряше кратко, без да е груб, като просто искаше да й покаже, че няма никакъв интерес към нея.

Емили не беше поканила приятелката си да се присъедини, но Джак забеляза как двама мъже седнаха при смуглата красавица, която беше сама на масата, и сега тя говореше с тях.

Обърна се към Емили, която каза:

- Джак... дали не е нахално да питам дали не искаш да идем някъде да си поговорим?

Джак потисна още една въздишка.

- Искрено ли да отговоря?

- Ами... да.

- В такъв случай... да. Ще бъде доста нахално.

Младата жена се изненада, защото не знаеше как да приеме отговора на американеца. Преди да успее да отговори, Джак продължи:

- Съжалявам. Утре ще ставам рано.

Емили отговори, че разбира, след което каза на Джак да остане на мястото си. Изтича при масата си, взе си чантичката и се върна. Измъкна визитка и химикалка и се зае да записва телефонния си номер.

Райън отпи от бирата си, загледан в нея.

- Надявам се, че ще се обадиш, когато не си зает. Много ще се радвам да те разведа из града. Тук съм се родила и израснала и значи съм много добра за гид.

- Сигурен съм, че е така.

Тя му подаде визитката си така, че нейната приятелка, която отново седеше сама, да я види. Джак я пое с пресилена усмивка, за да не я обиди. В края на краищата тя се съгласи да не обявява пред всички, че той е синът на президента на Съединените щати.

- Приятно ми е, че се запознахме, Джак.

- И на мен.

Емили с нежелание се върна при масата си, а Джак се зае да допие бирата си. Пъхна визитката на момичето в сакото си, защото смяташе да я захвърли на полицата в дома си при дузината други картички, салфетки и разкъсани пликове за писма с телефонни номера на жени, с които се беше запознал при подобни обстоятелства тук, във Великобритания.

Докато пиеше, Джак не погледна към масата на Емили, но след малко чу как приятелката й извика достатъчно силно, че да я чуят всички:

- Не може да бъде!

Джак бръкна в джоба за портфейла си.

Две минути по-късно той крачеше по тротоара, който тук наричаха павирана настилка - едно от по-логичните несъответствия според Джак между британския и американския английски.

Тръгна сам в нощта към станция „Банк“ на метрото, потиснат от чувството, че го наблюдават. Нервите му играеха - нямаше причина да смята, че го следят, но всеки път, когато го познаеше някой непознат, смяташе, че въпреки усилията си излага любимите си хора на опасност.