Джаред Даймънд - Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества)

Наред с тези политически реверберации, задействани от конфликтите между отделни народи в миналото, днес са налице и такива от чисто езиково естество — изразяващи се най-вече в масовото изчезване на повечето от шестте хиляди езика, съхранени в света, които биват измествани от английския, китайския, руския и някои други, като броят на говорещите ги е нараснал неимоверно през последните столетия. Всички тези проблеми на модерния свят са следствия от различните исторически траектории, присъстващи имплицитно във въпроса на Яли.

Но преди да потърсим отговорите, би трябвало да спрем за миг и да разгледаме възраженията срещу една евентуална дискусия на тази тема. Някои хора приемат дори самото задаване на този въпрос като оскърбление. Причините са няколко.

Едно от възраженията се свежда до следното. Ако успеем да обясним защо се е получило така, че някои народи днес доминират над останалите, дали това няма да оправдае и самата доминация? А и резултатът от едно такова изследване като че ли изглежда предопределен, затова има ли смисъл днес да се опитваме да го променим? Това възражение обаче се основава на една често срещана склонност да се смесва обяснението на причината с оправданието или безкритичното приемане на резултата. Каква е ползата от едно историческо обяснение е отделен въпрос и той не съвпада със самото обяснение. А вникването в смисъла му много често става и повод да се „променя“ самият резултат, вместо да бъде повторен или доразвит. Но ето че психолозите се опитват да разберат мисленето на убийците и изнасилвачите, социалните историци се опитват да разберат механизмите на геноцида, а лекарите — причините за човешките заболявания. Това естествено не означава, че те се стремят да оправдаят убийството, изнасилването, геноцида или болестта. Напротив, целта им е да намерят по-ефикасно приложение на своите знания за причинно-следствената верига, за да прекъснат и… самата верига.

Второ, дали отговорът на въпроса на Яли не предполага автоматически и евроцентричния подход към историята, изразяващ се в добре познатия ни апотеоз на западноевропейците и обсесивното изтъкване на челната позиция, която Западна Европа и европеизираната част на Америка заемат в модерния свят? Но дали пък тази „челна позиция“ не е само едно преходно явление от последните столетия, още повече че днес то като че ли избледнява на фона на стремителния напредък на Япония и Югоизточна Азия? Впрочем в по-голямата си част тази книга е посветена не на европейските, а на съвсем други народи. Вместо да се фокусираме единствено във взаимоотношенията между европейците и неевропейците, ние ще се спрем и на контактите между най-различни неевропейски народи — по-специално тези, които са били осъществявани в Субсахарска Африка, Югоизточна Азия, Индонезия 2 2 Както сами ще се убедите, в повечето случаи, когато цитира географски реалии, Джаред Даймънд не смята за нужно да пояснява, че става дума за днешната страна, известна под това име. — Б.пр. и Нова Гвинея сред коренното население на тези региони. Вместо да се разливаме в дитирамби за народите от западноевропейски произход, ние просто сами ще се уверим, че най-съществените елементи на тяхната цивилизация всъщност са били развити от други народи, живеещи в други части на света, и чак след това са били внесени в самата Западна Европа.

Трето, дали понятието „цивилизация“ и словосъчетания от типа на „възход на цивилизацията“ не създават погрешното впечатление, че цивилизацията сама по себе си е нещо по-добро от племенните култури на ловците-събирачи, а историята от последните тринайсет хилядолетия се изразява в „постигането на все по-голямо човешко щастие“? В интерес на истината, аз не приемам тезата, че индустриалната държава е нещо „по-добро“ от племето, занимаващо се с лов и събирачество, или че замяната на този начин на живот с базираната на металообработването държавност представлява „прогрес“ и гарантира по-щастлив живот на нейните „поданици“. Личният ми житейски опит, натрупан в Съединените щати и селищата на Нова Гвинея, по-скоро показваше друго — че така наречените „блага на цивилизацията“ съвсем не са еднозначни. Наистина гражданите на модерните индустриални държави се радват на по-добро медицинско обслужване в сравнение с ловците-събирачи, рискът от насилствена смърт при тях е по-нисък, а и средната продължителност на живота им е доста по-голяма; затова пък получават много по-скромна обществена подкрепа в лицето на приятели и роднини. Мотивът ми да проуча тези географски различия между човешките общности не се свеждаше до това да изтъкна достойнствата на даден тип обществено устройство за сметка на някой друг, а просто да разбера случилото се в нашата история.