Джаред Даймънд - Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества)

Спокойно можем да се върнем с още една крачка във времето, примерно, в 1500 г. сл.Хр. Тогава световната колониална експанзия на Европа тепърва е започвала, но народите на различните континенти вече чувствително са се различавали в технологическо и политическо отношение. В по-голямата си част Европа, Азия и Северна Африка са се състояли от държави и империи, опознали всички преимущества на металообработването, а някои от тях вече са били и пред прага на индустриализацията. В същото време два от коренните американски народи — ацтеките и инките — са владеели цели империи, служейки си все още с каменни сечива. Част от субсахарска Африка е била разделена на малки държавици или по-скоро племенни общности, боравещи с железни сечива. Много други народи — включително тези от Австралия и Нова Гвинея, повечето тихоокеански острови, както и огромни части от Америка и някои от субсахарска Африка — са живеели в земеделски общности, а дори и като „орди“ на ловци и събирачи, служещи си с каменни сечива.

Разбира се, тези технологически и политически различия от 1500 г. са само непосредствената причина за днешната диспропорционалност. Повече от ясно е, че една империя, разполагаща със стоманени оръжия, е в състояние да завладее или изтреби всички околни племена с каменни и дървени сечива. Ето че въпросът може да получи и друга форма: а как светът е стигнал до това състояние, в което се е намирал в началото на XVI в.?

Този въпрос също може да бъде изтеглен още по-назад във времето, за което ще ни помогнат писаната история и археологическите данни. До края на последната Ледникова епоха, т.е. до XI хилядолетие пр.Хр., абсолютно всички хора на абсолютно всички континенти са били просто ловци-събирачи. Значи различните стадии на развитие, постигнати през изтеклия период, са довели и до всички тези икономически и политически диспропорции, които са били факт в началото на XVI в. Но ако австралийските аборигени и много от коренните американци са си останали ловци-събирачи, то повечето евразийци и една не малка част от американските и субсахарските народи постепенно са развили земеделие, скотовъдство, металургия и по-сложни политически организации. В отделни части на Евразия и в поне едната от двете Америки хората са успели да развият, независимо едни от други, и писменост. Но всяко от тези нововъведения се е появявало първо в Евразия. Например масовото производство на бронзови изделия и сечива, което едва е започвало в Андите в периода непосредствено преди Конкистата, вече е било факт в някои части на Евразия още преди четири хилядолетия. През 1642 г., когато европейските изследователи са установили първите си контакти с тасманийците, каменната технология на последните е била доста по-семпла от тази, която е преобладавала в Европа през Горния палеолит, т.е. още преди десетки хилядолетия.

А това на свой ред означава, че можем да преформулираме въпроса за диспропорционалността в модерния свят и по следния начин: Защо човешкото развитие е достигнало толкова различни стадии на различните континенти? Именно тези диспаратни величини задават и параметрите на най-мащабния исторически модел, както и темата на моята книга.

Тази книга има отношение най-вече към историята и праисторията, но нейната тема представлява не само академичен интерес — тя има и своите чисто практически и политически импликации. Именно историята на взаимодействието между диспаратните, или непропорционално развити културни общности, е тази, която е формирала модерния свят в хода на военните експанзии, епидемиите и геноцида. Тези колизии са породили и сътресения, които не само не са отшумели напълно след толкова столетия, но продължават и до днес в някои от най-конфликтните точки на света.

Например една огромна част от Африка все още се бори със своето колониално наследство от близкото минало. В други региони — в това число по-голямата част от Централна Америка, Мексико, Перу, Нова Каледония, бившия Съветски съюз и някои части на Индонезия — сред коренното население бушуват граждански вълнения или партизански войни срещу правителствата, доминирани от потомци на нашествениците-завоеватели. Много други туземни общности като коренните жители на Хаваите, австралийските аборигени, сибирските народности, както и индианците в Съединените щати, Канада, Бразилия, Аржентина и Чили са толкова намалели покрай геноцида и болестите, че по брой вече значително отстъпват на потомците на своите завоеватели. Може би само това не им позволява да се вдигнат на открита гражданска война, но затова пък те все по-активно отстояват своите права.