Джаред Даймънд - Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества)

Може би самият Яли едва ли би приел с охота тези отговори, тъй като ще му се сторят многословни и увъртени. Затова пък немалко историци ще ги определят като повърхностни и неизчерпателни. Но когато трябва да вмести цели тринайсет хилядолетия от световната история в книга от петстотин (и нещо) страници, авторът може да отдели само по една страничка за всеки 150 години от случващото се на всички континенти, което го принуждава да прави безброй съкращения и винаги крие риска от известно опростяване на разглежданите въпроси.

Естествено, една не малка част от проблемите, които въпросът на Яли повдига, ще си останат (поне засега) неразрешени. На този етап можем да дадем само частични отговори, както и да набележим някои теми за бъдещите изследователи, но не и да предложим една напълно завършена теория. Голямото предизвикателство днес се състои в следното: да развием човешката история като наука, за да заеме тя достойно място сред такива вече утвърдени исторически дисциплини като астрономията, геологията и еволюционната биология. Ето защо сметнах за подходящо да приключа книгата си с един хипотетичен поглед в бъдещето на самата дисциплина, наричана история, за да набележа и някои от оставащите неразрешени проблеми.

Най-естественото продължение на тази книга би било да приведа допълнителни доводи в полза на вече направените изводи и да изтъкна още по-убедително ролята на междуконтиненталните различия, класирани в четирите групи фактори, които за мен са и като най-важни. За да илюстрирам различията между наличния материал, с който е стартирала доместикацията в отделните региони на света, в Таблица 9.2 дадох броя на едрите сухоземни бозайници (тревопасни и всеядни) на всеки континент, а в Таблица 8.1 — този на съответните житно-зърнени растения с по-едри семена. Следващата стъпка би била да събера и класифицирам наличните данни за едрозърнестите бобови растения, например фасул, грах и змийски грах. Освен това аз само споменах факторите, поради които някои кандидати за доместикация от едрите бозайници са отпаднали от надпреварата, но не уточних по колко „кандидати“ са били дисквалифицирани на всеки континент и по какви точно показатели е ставало това. А това определено си струва да се направи, особено по отношение на Африка, където е бил дисквалифициран доста по-голям процент от участниците, отколкото в Евразия. По кои точно показатели са били дисквалифицирани местните бозайници и на какво се дължи високата им честота в Африка? Редно е да се отчетат и чисто количествените фактори, за да се разбере доколко верни са и моите изчисления, според които разпространението на културни растения и домашни животни е протичало с различно темпо по различно ориентираните оси на Евразия, двете Америки и Африка.

Бих продължил изследванията си и в една друга насока и това ще са някои по-малки географски ареали и по-кратки периоди от тези, които разглеждам в тази книга. Например читателите сигурно вече си задават и следния доста щекотлив въпрос: защо именно европейските , а не някои други евразийски общества като тези от Плодородния полумесец, Индия или Китай са колонизирали Америка и Австралия, заели са водещи позиции в технологията и са започнали да доминират политически и икономически над целия модерен свят? Ако на някой историк, живял в периода между 8500 г. пр.Хр. и 1450 г. от нашата ера би му хрумнало да прогнозира бъдещето историческо развитие, той със сигурност е щял да прецени вероятността Европа да доминира някога над останалия свят като най-малка, тъй като от трите основни региона на Стария свят тя е била и най-изостаналия, поне през по-голямата част от тези десет хилядолетия. От 8500 г. до възхода на Елада и Древна Италия през VI в. пр.Хр. почти всички най-важни нововъведения в Евразия — доместикацията на растения и животни, откритието на писмеността, металообработването и колелото, появата на държавата и т.н. — са били реализирани в Плодородния полумесец или околните земи. До по-масовото разпространение на водениците през X в. н.е. онези части на Европа, намиращи се на север и на запад от Алпите, почти с нищо не са допринасяли за развитието на европейската технология и цивилизация — те просто са били реципиенти на новото, идващо от Средиземноморието, Плодородния полумесец и Китай. Но дори и на следващия етап, от 1000 до 1450 г., потокът на новите технологии и научни открития се е движел главно от ислямските общества, разпрострели се от Индия до Северна Африка, към Европа, а не в обратната посока. През тези векове челното място в сферата на технологиите се е падало на Китай, който е стартирал в производството на храни почти по същото време, както и Плодородният полумесец.