Джаред Даймънд - Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества)

Всичко това ни навежда на мисълта, че потомците на австронезийските нашественици и тези на първите новогвинейци, живеещи сега по северното крайбрежие и най-близките острови, са търгували и са се женели помежду си, при което са обменяли гени и лексеми в продължение на няколко хилядолетия. В рамките на тези контакти австронезийските лексеми са се предавали доста по-ефективно от съответните гени, вследствие на което днес на архипелага Бисмарк и Соломоновите острови се говорят само австронезийски езици, независимо че по външен вид и гени тези островитяни са по-близки до папуасите. Затова пък във вътрешността на Нова Гвинея не са успели да проникнат нито австронезийски гени, нито лексеми. Тоест резултатите от австронезийската инвазия в Нова Гвинея доста са се различавали от тези при аналогичните процеси в Борнео, Целебес и останалите по-големи индонезийски острови, където „скутерът“ е заличил по пътя си почти всички генни и езикови следи от предишните им обитатели. За да разберем какво всъщност се е случило в Нова Гвинея, трябва да се обърнем отново към археологията.

Някъде около 1600 г. пр.Хр., т.е. почти едновременно с появата им на Халмахера, вече познатите ни археологически свидетелства (които определихме като „запазена марка“ на австронезийската експанзия) — свинете, кокошките, кучетата, червената керамика и неполираните каменни длета — започват да се срещат и в региона на Нова Гвинея. Но има и две особености, които отличават изявите на австронезийците по тези земи от предишните им „гастроли“ във Филипините и Индонезия.

Първата касае оформлението на керамичните изделия — става дума за чисто естетически черти без каквато и да било икономическа стойност, които обаче позволяват на археолозите веднага да разберат, че са се натъкнали на някое ранно австронезийско поселище. Ако повечето ранни австронезийски керамични изделия, открити във Филипините и Индонезия, са без никаква украса, то тези в региона на Нова Гвинея са изящно декорирани с геометрични мотиви, подредени в хоризонтални линии. Във всичко останало са запазени характерните черти на ранната австронезийска керамика в Индонезия, включително червената глина, от която са слепени (без да се използва грънчарско колело) и формата на съдовете. Явно австронезийските заселници в Нова Гвинея са стигнали до идеята да „татуират“ своите грънци, вдъхновени може би от геометричните мотиви, с които вече са украсявали своите изработени от дървесни кори облекла и са присъствали в татуировките по телата им. Този стил се нарича лапитска керамика — по името на археологическия обект Лапита, където за първи път е бил регистриран.

Втората и по-съществена особеност на ранните австронезийски поселища в региона на Нова Гвинея е в тяхното разпределение. За разлика от Филипините и Индонезия, където и най-ранните са все на големи острови като Лусон, Борнео и Целебес, тук поселищата с лапитска керамика се ограничават главно на малки островчета, разположени край някой по-отдалечен остров. В самата Нова Гвинея лапитска керамика е открита до този момент само в един обект (Айтапе) на северното крайбрежие, както и в още два на Соломоновите острови. Повечето лапитски поселища в региона са на архипелага Бисмарк — най-често на крайбрежни островчета до по-големите острови, но понякога и на самите тях. Както става ясно, ваятелите на лапитски грънци са можели да преодоляват хиляди мили в океана, затова и неуспехът им да преместят поселищата си само на няколко мили, т.е. от по-малките на по-големите острови в архипелага, или на няколко десетки мили от него, на самата Нова Гвинея, явно се е дължал на някакви обективни причини.

В общи линии лапитският бит може да бъде реконструиран въз основа на… различните отпадъци, на които археолозите се натъкват при разкопки в тези поселища. Лапитците са се изхранвали най-вече с морски продукти — риби, делфини, костенурки, акули и мекотели. Имали са прасета, кокошки и кучета и са беряли орехите на много дървета (включително и кокосовите палми). Вероятно са се изхранвали и със стандартните австронезийски грудкови растения от сорта на таро и ямс, но това трудно би могло да се докаже със средствата на археологията — ясно е, че ореховите черупки много по-лесно биха се запазили в помийните ями за разлика от далеч по-ефимерните остатъци от грудки.

Естествено, няма как да открием преки доказателства, че създателите на лапитската керамика са говорели на някакъв австронезийски език. Два факта обаче подсказват, че тази догадка като че ли е най-много се доближава до истината. Първо, самите грънци и сродните им артефакти (с изключение на орнаментите) са подобни на тези, които археолозите откриват в поселища, основани от предците на днешните представители на австронезийските езици във Филипините и Индонезия. Второ, лапитска керамика се среща и на някои по-отдалечени острови в Тихия океан, където дотогава не е бил стъпвал човешки крак, но там не са съхранени следи от някаква по-мащабна втора заселническа вълна, а и съвременните им жители и досега си говорят на австронезийски езици (което ще обсъдим по-долу). С други думи, появата на тази лапитска керамика бележи момента, в който австронезийците са пристигнали в региона на Нова Гвинея.