Джаред Даймънд - Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества)

Тоест нова Гвинея се нарежда до Плодородния полумесец, Китай и още някои региони като един от световните центрове на самостоятелно възникнало земеделие. В археологическите обекти не са съхранени останки от растенията, които действително са били отглеждани преди 6000 години, но това не е особено изненадващо. И съвременните планински културни растения не остават видими археологически следи, освен при някакви по-необичайни обстоятелства. По всяка вероятност тези хора все пак са отглеждали някои от основните култури на днешното планинско земеделие, особено като се има предвид фактът, че запазените древни отводнителни канали удивително напомнят тези, които днес се използват при отглеждането на таро.

Трите безспорно чужди елементи в новогвинейското планинско производство на храни, които са били забелязани още от първите европейски изследователи, са кокошките, свинете и бататите. Кокошките и свинете са били одомашнени в Югоизточна Азия и въведени преди 3600 години в Нова Гвинея и повечето други тихоокеански острови от австронезийците, един народ, чиито корени тръгват от Южен Китай и на който ще се спрем в Глава XVII. (Свинете може да са дошли и по-рано.) Колкото до бататите, които са характерни за Южна Америка, те очевидно са се появили тук едва през последните няколко века, след като са били докарани във Филипините от испанците. Щом се установяват в новия си дом, бататите изместват тарото от лидерската позиция, защото узряват за по-кратко време, дават по-високи добиви на единица мерна площ и демонстрират по-голяма толерантност към бедните почви.

Развитието на новогвинейското планинско земеделие трябва да е било предизвикано от някой голям демографски взрив преди хилядолетия, тъй като планинските региони биха могли да изхранват само много малки популации от ловци-събирачи, особено след като е била изтребена и някогашната мегафауна от гигантски двуутробни. Пристигането на бататите е предизвикало друг такъв взрив през последните столетия. Когато европейци за първи път прелетели над местните планини (през 30-те години на XX в.), те с изумление установили, че пейзажът отдолу напомнял холандския. Долините били напълно обезлесени и изпъстрени със села, а цялата налична площ била заета от старателно отводнени и оградени ниви. Всичко това подсказвало, че тези планински „фермери“ с каменни мотики са постигнали и висока численост.

Пресеченият терен, постоянната облачна обвивка, маларията и рискът от порои в по-ниските участъци е принудил новогвинейските земеделци да отглеждат реколтата си на височина най-малко 1200 метра. Впоследствие местните планини са се превърнали в истински гъсто населени острови, издигнали снаги в небесата, а отдолу заобиколени от облаци. Новогвинейците от низините, живеещи по крайбрежието и реките, разчитат основно на риболова, докато тези в по-отдалечените райони са принудени да ограничават броя си и се препитават със земеделие, като за целта изсичат и опожаряват гористите участъци. Реколтата им се състои най-вече от банани и ямс, които комбинират с лов и събирачество. За разлика от тях обитателите на ниските блатисти райони живеят на номадски групи и разчитат най-вече на скорбялното съдържание на дивите сагови палми, които са много продуктивни и само след час труд предлагат три пъти повече калории в сравнение със стандартното градинарство. Новогвинейските блата са красноречив пример за околна среда, в която хората нямат друг избор, освен да си останат ловци-събирачи, тъй като земеделието тук не може да се конкурира с ловно-събираческия бит.

Ядачите на саго от блатата са пример за номадска ловно-събираческа групова организация, която в по-далечното минало най-вероятно е била характерна за всички новогвинейци. По причини, които обсъдихме в Глава XIII и XIV, земеделците и рибарите винаги са били тези, които създават по-сложни технологии, общества и политически организации. Живеят в постоянни селища и племенни общества, често предвождани от „големец“. Някои строят и големи, пищно декорирани церемониални сгради. Имат и великолепно изкуство, приемащо най-често формата на дървени статуи и маски, което се ползва с признание по музеите от целия свят.

Тоест Нова Гвинея се оказва онази част от Голяма Австралия, която е разполагала с най-напредналата технология, обществена и политическа организация и изкуство. Но от гледна точка на днешния американски или европейски гражданин Нова Гвинея все още минава по-скоро за „примитивна“, отколкото за „развита“ страна. Ето че пак се изправяме пред този въпрос: защо новогвинейците са продължили да използват каменни сечива, вместо да си правят метални, защо са останали безписмени и защо не са успели да се организират в етнархии и държави?