Джаред Даймънд - Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества)

Огромното значение на такива фактори като технологическата дифузия и подходящото за нея географско разположение проличава особено ярко в някои привидно необясними случаи, когато цели общества са се отказвали от изключително ефикасни технологии. Ние сме свикнали с мисълта, че щом една полезна технология е намерила практическо приложение, тя така или иначе ще се използва, докато не бъде заменена с още по-добра. В реалността обаче нещата стоят по по-различен начин — не е достатъчно само да усвоиш една технология, а трябва и да я поддържаш, което също зависи от куп непредвидими фактори. Всяко общество понякога изпада в странни настроения (да ги наречем „капризи“), по време на които безполезни неща се сдобиват с икономическа стойност, а полезните пък временно се обезценяват. Днес, когато почти всички общества на Земята са свързани помежду си, ни е трудно да си представим, че някое от тях би могло да се окаже толкова капризно, че да се откаже от наистина важна технология. Но дори и да се получи нещо подобно, това общество все някога ще види, че съседите му използват успешно спорния продукт и ще има възможност отново да го придобие (което би било пример за дифузия), защото в противен случай то просто ще бъде покорено от същите тези съседи. Тоест подобни капризи биха намерили почва само сред някои по-изолирани общества.

Класически пример за това е отказът на Япония да развива модерна оръжейна промишленост. Огнестрелните оръжия са достигнали бреговете й още през 1543 г. с китайска джонка, на която имало и двама португалски авантюристи, въоръжени с аркебузи (едни доста примитивни пушки). Японците били толкова впечатлени от новото оръжие, че веднага започнали местното му производство, внесли значителни подобрения в наличната технология и само след половин век, към 1600 г., вече разполагали с много повече, а и много по-добри пушки от всяка друга страна в света.

Действали обаче и някои други фактори, които възпрепятствали налагането на огнестрелните оръжия в Япония. Страната си имала и доста многочислено воинско съсловие, самураите, за които мечовете били не само произведения на изкуството, но и нагледен символ на техния социален статус (както и практическо средство да държат изкъсо низшите съсловия). Дотогава японските бойни изкуства намирали най-висш израз в дуелите между самураи, които заставали на някое открито пространство, произнасяли ритуални речи, а после кръстосвали мечовете си по възможно най-изискания и грациозен начин. На всичкото отгоре пушките били някаква чуждоземска „измишльотина“ и заслужавали единствено презрение — както впрочем и всички други вносни артикули след споменатата 1600 г. За начало контролираното от самураи правителство ограничило производството на пушки само в няколко града. После наложило изискването оръжейниците да имат официално разрешение от властите, за да упражняват занаята си. Следващата му стъпка била да започне да издава такива лицензи само на онези майстори, които ще изпълняват държавни поръчки. После пък започнало да намалява тези поръчки и в крайна сметка Япония отново се оказала без функционални огнестрелни оръжия.

Между тогавашните европейски управници също са се срещали и такива, които са презирали огнестрелните оръжия и се опитвали да ограничат разпространението им. Но в Европа тези мерки никога не са стигали до крайности по простата причина, че всяка страна, която би се отказала от огнестрелните оръжия, е рискувала начаса да бъде завладяна от съседите си. Япония е можела да си позволи лукса да се откаже от една толкова перспективна нова технология, тъй като страната е била гъсто населена и разположена на няколко изолирани от материка острова. Илюзията за безопасност обаче се е разсеяла през 1853 г., при „визитата“ на комодор Пери, чиято флотилия е била въоръжена с най-модерната за момента артилерия и това е било достатъчно убедителен довод за японците да възобновят колкото се може по-бързо оръжейната си промишленост.

Отказът на японците от пушки, както и упоритото нежелание на Китай да се сдобие с презокеански кораби (наред с механичните часовници и хидравличните тъкачни станове) са само някои от по-известните примери за технологически регрес в изолирани или полуизолирани общества. Но такива случаи е имало и в праисторическата епоха. Най-фрапантен е този с тасманийците, които са се отказали дори от костените сечива и риболова, за да се превърнат в обществото с най-примитивна технология в модерния свят (на което ще се спрем по-подробно в Глава XV). Нещо подобно се е случило и с австралийските аборигени — по всяка вероятност те също са познавали лъка и стрелата, но впоследствие са се отказали от тях. Жителите на Торесовите острови, както и тези от Гауа, пък са се отказали от канутата, но след време последните отново са се върнали към тях. Цяла Полинезия обаче се е отказала от грънчарството. Повечето полинезийци и меланезийци са се отказали да използват лъка и стрелата като военно средство. По същия начин полярните ескимоси са се отказали от лъка, стрелите и каяка, а събратята им от Дорсет — и от свредела, завъртан с помощта на тетивата, както и от кучешкия впряг.