Джаред Даймънд - Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества)

Не знаем нищо за обстоятелствата, при които са се появили тези първи „стъкларии“. Но затова пък можем да разгадаем методиката на праисторическите изобретатели, ако наблюдаваме по-внимателно днешните „примитивни“ народи — например новогвинейците, с които аз работя. Вече споменах, че те познават стотици местни растителни и животински видове, което включва и тяхната хранителна и медицинска стойност плюс ред други употреби. Тези хора демонстрират същата осведоменост и по отношение на десетки минерали, срещащи се в тяхната околна среда — колко са твърди, как реагират на удар, къртене и т.н. и дали изобщо стават за „нещо“. Цялата тази информация е натрупана по пътя на наблюдението и експеримента. Всеки път, когато съм взимал със себе си някой новогвинеец, за да работим в област, отдалечена от родния му дом, съм ставал свидетел и на най-различни „открития“ и „творчески инвенции“. В нова обстановка те непрекъснато се натъкват на непознати неща, оглеждат ги, „бърникат“ ги и ако преценят, че могат да им свършат някаква работа, си ги носят вкъщи. Същия процес съм наблюдавал и когато съм напускал поредния си бивак в джунглата. Тогава пък пристигат местните и старателно претършуват всичко, което съм оставил по една или друга причина там. Играят си с вещите, изхвърлени от мен като непотребни, и се опитват да разберат дали те няма да се окажат потребни в някакъв техен, новогвинейски „контекст“. Празните консервени кутии са най-лесно приложими: моментално се превръщат в контейнери. Останалите вещи се подлагат на серия от тестове, за да намерят приложение, което най-често няма нищо общо с онова, за което са предназначени. Иначе как баналният жълт молив 2B би се превърнал в украшение, втъкнато в пробитото ухо (или хрущял на носа)? Ами това парче от счупена чаша? Дали пък не може да се използва като… нож? Може. Значи еврика !

„Суровините“, с които са разполагали древните, са били само естествени материали: камъни, дървета, кости, кожи, влакна, глина, пясък, варовик и минерали. Постепенно те са се научили да изработват сечива от камък, дърво и кост. Превръщали са определени видове глина в грънци и тухли. По този начин са се научили да превръщат и някои смеси от пясък, варовик и други „боклуци“ в стъкло, както и да обработват наличните меки метали (главно мед и злато), а след това да извличат метал от руда, а накрая и да обработват твърдите метали като бронз и желязо.

Типични примери за открития, осъществени по пътя на налучкването, са барутът и бензинът. Леснозапалимите естествени продукти неизбежно се набиват на очи (особено ако някой смолист дънер изригне в рой искри сред лагерния огън). През II хилядолетие пр.Хр. в Месопотамия вече извличали тонове земно масло, като нагрявали черната минерална смола, наречена асфалт. Древните гърци намерили приложение на най-различни комбинации от земно масло, катран, смола, сяра и негасена вар във военното дело — от тях изготвяли запалителни смеси, които изстрелвали с катапулти и лъкове, включително и от кораби. Алхимиците в ислямския свят, които били особено умели в сферата на дестилацията и произвеждали алкохолни напитки и парфюми, успели да разложат земното масло на фракции, някои от които се оказали още по-ефикасни запалителни средства. Превърнати в „гранати“, „ракети“ и „торпеда“, те изиграли ключова роля в ислямската победа над кръстоносците. Междувременно китайците открили (от горчив опит), че една по-специфична смес от сяра, дървени въглища и селитра, станала впоследствие известна като барут, е и особено взривоопасна. Ако в един ислямски химически трактат, съставен около 1100 г., са описани седем рецепти за приготвяне на барут, то в един по-късен, от 1280 г., вече са включени над седемдесет, и то с широк спектър на приложение — от увеселителни ракети до оръдейни заряди.

Колкото до дестилацията на петрол след Средновековието, химиците от XIX в. откриват междинната му фракция, която се оказва особено полезна като гориво за газените лампи. Същите химици обаче преценяват най-летливата му фракция (бензинът) като ненужен остатъчен продукт — до момента, в който установяват, че той е идеален за двигателите с вътрешно горене. Днес обаче едва ли някой си спомня, че бензинът, тази отличителна черта на съвременната цивилизация, също е започнал своя път като изобретение, което тепърва е трябвало да намери приложение.

Щом едно откритие намери приложение като нова технология, следващата стъпка е да бъде убедено обществото, че има нужда от него. Това, че предлагаш някакво по-голямо, по-бързо и по-мощно средство за извършване на дадена дейност, още не е гаранция, че то ще бъде прието с отворени обятия. Безброй такива технологии не са били приети изобщо или това е станало след дълга съпротива. Особено конфузни са някои случаи от по-ново време — когато през 1971 г. американският конгрес отхвърли предложението да бъде създаден фонд за конструирането на свръхзвукови самолети, нежеланието в световен мащаб да бъде приета нова и по-ефикасна клавиатура за писане или пък неохотата, с която британците смениха газовото с електрическо осветление. Тогава възниква следният въпрос: кое всъщност кара обществото да приеме някое откритие?