Джейкъб Уайсбърг - Роналд Рейгън. В името на свободата

Теориите за успеха на Рейгън са широко разпространени във Вашингтон след преизбирането му. Дали не си е проправил пътя към президентството благодарение на актьорските си умения? Или пък е благословен с невероятен късмет? Народната представителка в Конгреса Пат Шрьодер от Колорадо проницателно забелязва, че това е „тефлоново президентство: нищо не залепва“. Когато Рейгън прави грешката да приеме поканата на германския канцлер Хелмут Кол да положи венец във военното гробище в Битбург (където са погребани членове на нацистката паравоенна организация Шуцщафел – SS – бел. прев.) за честването на 40-ата годишнина от капитулацията на нацистите, последвалата буря във Вашингтон е мощна, но кратка. Малцина вярват, че Рейгън го е направил с умисъл, така че когато допуска грешката, бързо му е простено. Заради все по-замъгленото му съзнание, когато нещо се обърка, хората около него са държани за отговорни.

През първата половин година от втория му мандат Рейгън има честта да работи с Пеги Нунан, най-добрата авторка на речи, която е имал. Нунан, подобно на Рейгън, идва от радиото и умее да борави с думите. Тя прилича на него по реториката, по емоционалната рамка на ума и също като него вярва в основополагащата доброта на Америка. Във възпоменателни речи като „Момчетата от Поант дю Ок“, която Рейгън изнася през 1984 г. пред група ветерани на някогашния брегови плацдарм в Нормандия навръх 40-ата годишнина от десанта, тя улавя по-добре от всеки друг това, което политологът Хю Хекло нарича „свещената визия“ на Рейгън за американския патриотизъм като гражданска религия. Когато космическата совалка „Чалънджър“ се взривява малко след изстрелването си през януари 1986 г., Нунан използва думите на поет, служил в Кралските канадски военновъздушни сили през Втората световна война, за да опише седемте загинали астронавти като храбри пионери, които „се отскубнаха от грубите окови на земята, за да докоснат лицето на Бога“.

Хенри Кисинджър казва веднъж, че Рейгън не се е интересувал от политика и се е вълнувал единствено от въпроса какво да каже публично. Речите са действително най-важният компонент в стила на управление на Рейгън, чрез тях той убеждава хората, оказва натиск върху Конгреса и уверява консервативните си съюзници, че направените от него компромиси не са засегнали основополагащите ангажименти, които е поел. Публичното говорене също така е начинът, по който той кара другите в правителството му да възприемат възгледите му. Рейгън борави изключително умело с езика. Написаните на ръка редакции на черновите на речите му свидетелстват за способността му да превръща бюрократичния език в ярък, човешки начин на говорене.

Красноречие, забавление и драматургично майсторство запълват програмния вакуум, оставен от безсъдържателната кампания за преизбирането на Рейгън. Той игнорира натиска от десницата да преследва дневен ред, концентриран върху аборта и други социални теми, също както не обръща внимание на натиска на либералите да говори за СПИН. На практика политическите му варианти стават много по-ограничени. Дефицитът, който остава на ниво от 5 процента от БВП през 1985 и 1986 г., изключва възможността за повече данъчни съкращения. Освен отделни предложения за ваучери за жилище и грантове неговото настъпление срещу социалната държава стига до етап, от който повече не може да продължи напред.

Най-силното влияние на Рейгън върху социалната политика идва косвено, чрез съдиите, които той назначава. В Белия дом Едуин Мийз разработва процедури, които да осигурят по-консервативни кандидати за федералната съдебна система. Много от имената, които правните съветници на президента предлагат, са свързани с Федералисткото общество, влиятелната консервативна правна организация, която Мийз помага да бъде основана. Антонин Скалия, когото Рейгън назначава във Върховния съд през 1986 г., е най-убедителният изразител на вярата на Федералисткото общество в тълкуването на конституцията съгласно буквалното значение на членовете ѝ и първоначалните намерения, стоящи зад написването ѝ. До момента, в който номинацията на Скалия е одобрена от Сената, редица други назначени от Рейгън съдии в съдилища от по-ниска инстанция вече са се заели да преразглеждат продължилия с десетилетия либерален завой по въпроси, вариращи от икономическата регулация до обратната дискриминация и правата на обвиняемите. Рейгън назначава общо 376 федерални съдии, което е най-големият брой съдии, назначени от който и да било президент. Това включва три назначения във Върховния съд (четири, ако броим повишението на Уилям Х. Ренкуист за председател на Върховния съд), 83 съдии в апелативни съдилища и 290 в окръжни.