Лоренс Даррелл - Жюстин

Пърсуордън не спря да се мръщи цяла вечер, както често правеше — беше зает с пиенето, а това означаваше, че е изключил всичко друго от обсега на своето внимание. Малкият ритуал с Фатма като че свали от Жюстин не пръстените, а задръжките й; тя изведнъж се почувства свободна да се държи естествено и да се движи сред нас с онова „дръзко и малко неуравновесено изражение, с което изруга роклята си, задето се бе закачила във вратата на шкафчето“, или пък да апострофира себе си в голямото огледало с формата на трилистна детелина. Продължи да ни обяснява за маската, като добави тъжно:

— Знам, че това ви звучи евтино, дори театрално. Но аз обръщам лице към стената и й говоря. Така опрощавам собствените си прегрешения, както и на онези, които са съгрешили спрямо мен. Понякога се разбеснявам и удрям юмруци в стената, когато се сетя за безумията, които изглеждат маловажни в очите на хората или на Бога — ако въобще има Бог. И тогава говоря на човека, който винаги съм си представяла, че обитава някакво потънало в зеленина и покой място като в Двайсет и втори псалм. — После идва, скланя глава върху рамото ми и обвива ръце около врата ми. — Затова толкова често те моля да бъдеш по-нежен с мен. Защото сградата ми се е пропукала — тук някъде горе. Имам нужда от онези малки ласки и гальовни думи, с които даряваш Мелиса; знам, че тя е твоята любов. Кой би могъл да обича човек като мен?

Вероятно Пърсуордън не беше толкова пиян, че да остане неподатлив на естественото очарование на нейния глас. Може би затова се отдалечи в ъгъла на стаята и започна да разглежда лавицата с книги. Като зърна собствените си произведения сред останалите, първо пребледня, след това се изчерви, но дали от срам или яд не мога да кажа. Извърна се, сякаш се канеше да каже нещо, ала, изглежда, премисли. После пак обходи с очи страховитата лавица, а на лицето му се изписа вина и огорчение. Жюстин се обади:

— Ако няма да сметнеш това за нахално от моя страна, бих те помолила за автограф. — Той обаче не отговори. Остана на мястото си като вкаменен с втренчени в лавицата очи и с чаша — застинала в ръката му. След това се завъртя на пети и в този миг алкохолът като че го удари в главата, защото просъска гневно: „Съвременният роман! Тази grumus merdae 54 54 Купчина лайна (лат.). — Б.пр. , оставена от престъпниците на мястото на престъплението.“ После безшумно се свлече на една страна, като внимателно постави чашата си права върху пода и веднага потъна в дълбок безпаметен сън.

Последвалият дълъг разговор се състоя над проснатото му на земята тяло. Мислех, че той спи, но, изглежда, е бил буден, тъй като след време възпроизведе по-голямата част от думите на Жюстин в един свой жестоко сатиричен разказ, който, неизвестно защо, тя намери за изключително забавен, а аз се почувствах засегнат и дълбоко огорчен. Описваше как черните й очи блестели от непролети сълзи, докато разказвала (седнала пред огледалото, гребенът пътувал през гъстата й коса с пращене и съскане, наподобяващо гласа й): „Когато за пръв път срещнах Несим, знаех, че се влюбвам, и затова се опитах да спася и двама ни. Нарочно си намерих любовник — един тъп и брутален швед — с надеждата, че по този начин ще успея бързо да нараня чувствата му и да го разкарам. Жената на шведа го бе напуснала и аз му рекох (само и само да спре да подсмърча): «Добре, кажи ми как се държи тя, какво прави и аз ще ти я имитирам. В тъмното всички се превръщаме в продажна плът, независимо дали косата ни е къдрава или права, независимо как ухае кожата ни. Кажи ми и аз ще те даря с безупречна имитация на първата ти брачна нощ, ще легна в обятията ти, ще се разстеля като коприна.» А през цялото време си мислех: «Несим. Несим.»

В същия контекст си спомням и подхвърлената забележка на Пърсуордън, която сумираше цялото му отношение към нашите приятели.

— Александрия! — възкликна той (беше по време на една от дългите ни разходки на лунна светлина). — Евреите с техния шантански мистицизъм! Как да я опишеш с думи? Място и хора — така ли? — Може би точно тогава е обмислял и онзи злъчен разказ и е търсил начин да се оправи с нас. — Жюстин и нейният град си приличат по това, че създават атмосфера и настроение, но нямат истински характер.

Спомням си как през последната пролет (сякаш завинаги) се разхождахме на пълнолуние, леко замаяни от свежия въздух, морските пръски и сребърната луна, а градът блестеше като полиран нов ковчег. Въздухът лудуваше сред самотните дървета на потъналите в мрак площади, а прашните меланхолични улици се простираха от полунощ до полунощ. Лицата на минувачите бяха като на изпаднали в транс, блестяха подобно на скъпоценни камъни — пекарят забъркваше тестото за утрешния живот, любовникът бързаше към квартирата си, главата му затворена в сребърния шлем на паниката, двуметровите киноплакати светеха с отразената светлина на луната, опънала нервите ни като тетива.