Лоренс Даррелл - Жюстин

Например спалнята. С бронзовофосфорната си светлина пастелите припламват в зелената тибетска ваза, от която се разнася ароматът на рози и изпълва цялата стая. Край леглото богатият остър парфюм на пудрата й е увиснал тежко във въздуха, просмукал се е в надиплените балдахини. Тоалетка с кремове и мехлеми. Над леглото — Птолемеевата система на света! Беше поръчала да й я нарисуват върху пергамент в красива рамка. Щеше да виси вечно над леглото й, над иконите в кожени обвивки, над бойната редица от философи. Кант с нощна шапчица внимателно се качва по стълбите. Юпитер Тонанс. Тежка безполезност витае над тоз низ от величия — сред които бе допуснала и Пърсуордън. Там можеха да се видят и четири от неговите романи, ала не зная дали не ги беше сложила нарочно за случая (всички вечеряхме заедно). В компанията на своите философи Жюстин приличаше на инвалид, заобиколен от лекарствата си — празни капсули, шишенца и спринцовки. „Целуваш я — пише Арнаути — и виждаш как очите й не се затварят, а се отварят все по-широко от нарастващо съмнение и лудост. Умът й е така буден, че всеки дар на тялото е половинчат — паника, която не би реагирала на нищо по-слабо от остра кюрета. Нощем чуваш как умът й тиктака като евтин будилник.“

На отсрещната стена виси идол, чиито очи са осветени отвътре с електрически крушки, и именно пред този безмълвен ментор, този истукан, Жюстин играе най-личната си роля. Представете си факла, пъхната в гръкляна на скелет, за да осветява свода на черепа, през който безоките дупки гледат замислено. Сенките, играещи върху тази арка на краниума, пърхат безпомощно. Когато токът изгасне в случай на повреда, една дебела свещ се закрепва в конзолата: тогава гола, Жюстин се повдига на пръсти, за да поднесе запалената клечка кибрит към очната кухина на Бога. В същия миг бръчките около устата се очертават релефно, избръснатата лонна кост изпъква, както и правият като дирек нос. Тя никога не се чувства спокойна, ако този посетител от далечната митология не бди над кошмарите й. Под него лежат разхвърляни няколко малки евтини играчки — целулоидна кукла, моряк, — за които така и не събрах кураж да я разпитам. Именно с този идол Жюстин провежда най-красивите си диалози. Възможно е, твърди тя, когато говориш насън, да те чува мъдрата и милостива маска, която след време тя сама започна да нарича „благородната ми половина“ — добавяйки тъжно с усмивка, издаваща лошо предчувствие: „Има такава половина.“

Страниците на Арнаути сами се прелистват в ума ми, докато я съзерцавам и й говоря. „Лице, изпосталяло от ужаса, дето я гори отвътре. В мрака, аз отдавна съм заспал, ала тя е на крак, за да размишлява върху нещо, което съм споменал относно нашата връзка. Събудя ли се, тя е пак заета, потънала в мисли; седи гола пред огледалото, пуши цигара и потупва с бос крак по скъпия килим.“ Странно, но за мен Жюстин съществува главно в причудливия контекст на тази спалня, за която нямаше да зная, ако Несим не й я беше отстъпил. Именно тук си я представям в онези ужасни пози на интимност, за които пише Арнаути. „Няма по-страшна болка от тази да обичаш жена, която ти дарява тялото си, но не и себе си, защото не знае къде да открие истинския си «аз».“ Колко често, легнал до нея, съм си спомнял тези наблюдения, които обикновеният читател сигурно е отминал, без да ги забележи, погълнат от идеите, които на приливи и отливи изпълват книгата му „Нрави“.

След целувките за нея не идва сънят — вратичка към личната градина на покоя, — както това става с Мелиса. Под топлата бронзова светлина бледата й кожа изглежда още по-бледа. Две цветчета аленеят върху страните й, там, където пада светлината. Отмята роклята и започва да навива чорапите си надолу; тъмният белег над коляното се показва между двете закопчалки на жартиерите. Неописуемо е чувството, което изпитвам, щом видя тази рана — като знак от апокрифна книга, — и веднага си спомням от какво е. В огледалото мъртвешката глава, сега по-млада и красива от надживяния оригинал, напомня за рудиментарния образ на младата Жюстин — като калцирания отпечатък на папрат във варовика: младостта, която смята, че е изгубила.

Не мога да повярвам, че би могла да съществува по-пълноценно в друга стая; че идолът може да е висял и другаде, в различна обстановка. Винаги е пред очите ми, виждам я как изкачва дългата стълба, прекосява колонадата с амурчета и папрати, после влиза през ниската врата в най-нейната от всички стаи. Фатма, черната етиопска прислужница, върви по петите й. Жюстин се отпуска на леглото и протяга напред отрупаните си с пръстени ръце, а негърката, като хипнотизирана, ги издърпва един по един от дългите й пръсти и ги поставя в малко ковчеже върху тоалетката. В нощта, когато тримата с нея и Пърсуордън вечеряхме сами, после бяхме поканени в голямата къща и след като разгледахме просторните и студени зали за приеми, Жюстин изведнъж се обърна и ни поведе нагоре по стълбите в търсене на среда, която би могла да накара моя приятел, от когото тя много се възхищаваше и страхуваше, да се отпусне.