Лоренс Даррелл - Жюстин

Всичко около нея е в бакъренозлатисти меки тонове; носи русата си къдрава коса вързана отзад точно на мъхестия врат. Затова и погледът веднага пада върху откритото й лице на второстепенна муза с усмихнати сиво-зеленикави очи. Изящно оформените й, спокойни ръце обаче притежават чевръстост, която проличава само когато хване четката да рисува или когато реши да превърже счупеното краче на някое врабче с шина от кибритена клечка.

Бих казал така: че е била излята, още топла, в тялото на млада грация, което ще рече в тяло, родено без инстинкти или желания.

Да притежаваш ослепителна красота, да разполагаш с достатъчно пари, за да си независим, да имаш талант — все неща, които карат завистниците и малодушниците да смятат, че е голяма късметлийка, при това незаслужено. Но защо, питат нейните критици и наблюдатели, защо се е отказала от брака?

Живее скромно, ала съвсем не мизерно, като обитава едно таванско ателие, обзаведено с железен креват и няколко разклатени плажни стола, които през лятото автоматично пренася в крайморската си барака в Сиди Бишр. Единственият лукс, който си е позволила, е облицованата с плочки блестяща баня, в единия ъгъл на която е поставила миниатюрна печка, за да може да си сготви нещо, когато се наложи; както и етажерка с книги, по чиито претъпкани рафтове си личи, че интересите й са всестранни.

Живее без любовници и без семейни връзки, без да храни лоши или добри чувства към никого, изцяло отдадена на рисуването, на което гледа сериозно, но не съвсем. И в работата си също е късметлийка; защото дръзките й и в същото време изящни платна излъчват мекота и милосърдие, както и снизходително чувство за хумор. В тях преобладава усещането за живота като игра — на силно обичани деца.

Но виждам, че по един глупав начин я определих като човек, „отказал се от брака“. Как би я разсърдило това, защото си спомням, че веднъж ми рече така:

— Ако ще бъдем приятели, не бива да мислиш или говориш за мен като за човек, който се е отказал от нещо в този живот. Моята самота не ме лишава от нищо, нито пък мога да бъда по-различна от това, което съм. Искам да виждаш само моите успехи, а не да си представяш, че съм жертва на комплекси. А що се отнася до любовта — cher ami , — вече ти казах, че любовта ме бе заинтересувала, но само за кратко — а мъжете за още по-кратко; малкото, всъщност единственото изживяване, което ме беляза, бе изживяване с една жена. Аз продължавам да пия от щастието на тази съвършено осъществена връзка: на нейния фон днес всеки плътски заместител би изглеждал ужасно вулгарен и кух. Ала не си мисли, че страдам от някаква модерна разновидност на „разбито сърце“. Не. Колкото и невероятно да ти изглежда, чувствам, че любовта ни наистина спечели от изчезването на обекта; сякаш физическото тяло някак пречеше на истинската любов да разцъфти, стоеше на пътя на нейното самоосъществяване. Това сигурно ти звучи като бедствие? — изсмя се тя.

Спомням си как разговаряхме, разхождайки се по обляния в дъжд Корниш през есента, под смрачаващия се лунен сърп в облачното небе; докато говореше, Клия нежно ме хващаше под ръка, притискаше се в мен и така ми се усмихваше, че бих разбрал минувачите, които ни вземаха за влюбени.

— Освен това — продължи тя — има и нещо друго, което вероятно ще успееш сам да откриеш. Има нещо в любовта — няма да кажа сбъркано, защото грешките обикновено са у нас, но нещо, което не разбираме в нейната същност, в нейната природа. Например любовта, която сега изпитваш към Жюстин, не е различна любов към различен обект, а е същата, която чувстваш и към Мелиса, но този път се мъчи да се осъществи чрез Жюстин. Любовта е ужасно устойчиво нещо и на всекиго от нас се полага определена порция от нея, определена дажба. Тя може да има безкрайно много проявления и да се привързва към безкрайно много хора. Но е количествено ограничена, тъй като подлежи на изразходване, може да се износи, да се изтощи и капитулира, преди да е стигнала до истинския си обект. Защото целта на нейното пътуване се намира някъде в най-съкровените глъбини на душата, където тя се разпознава като любов към себе си, тоест основата, върху която градим душевното си здраве. Но то няма нищо общо нито с егоизма, нито с нарцисизма.

Именно тези разговори, които понякога продължаваха до късно през нощта, ме сближиха с Клия, научиха ме, че мога да разчитам на силата, от която черпеше и тя, а именно самопознаване и размисъл. В нашето приятелство ние често споделяхме съкровените си мисли и идеи, изпробвахме ги върху себе си — нещо, което би било невъзможно, ако ни свързваха онези чувства, които, колкото и парадоксално да звучи, по-скоро и по-дълбоко ни разделят, отколкото обвързват, въпреки че човешките заблуди ни пречат да повярваме в това.