Лоренс Даррелл - Жюстин

Не бива да забравяме и старата масичка за сервиране, която му служеше едновременно за скрин, библиотека и писалище. Клия я бе удостоила с подобаващо внимание, като я бе изрисувала в най-големи подробности. Тя имаше четири рафта — всеки с тънък, но много елегантен плот. През 1911-а бе платил за нея фардинг и девет пенса на Юстън Роуд и тя бе обиколила света с него поне два пъти. Всеки от гостите му трябваше да се възхищава от нея под вещото му напътствие — обяснения, които даваше без следа от чувство за хумор или смущение. „Прелестна стара вещ, нали така?“ — подхвърляше той самодоволно, грабваше един парцал и започваше да я бърше от прах. Горният рафт, поясняваше любезно, е предназначен за сандвичи с масло, средният — за сладкиши, и долният — за „два вида торти“. В момента обаче масичката не се използваше по предназначение. Най-отгоре лежаха телескопът, компасът и Библията, на средния рафт — кореспонденцията му, която се състоеше от един-единствен плик — този, в който получаваше пенсията си, и най-отдолу с особено достолепие се мъдреше нощното му гърне, за което твърдеше, че е „най-ценната му семейна реликва“, и което бе свързано с някаква мистериозна история, която все обещаваше да ми разкаже някой ден.

Стаята бе осветена със слаба електрическа крушка и цяла гора от свещи, поставени в нишата, в която се намираше и стомната със студена вода за пиене. Единственият прозорец без перде бе като сляп, защото гледаше към тъжна олющена кирпичена стена. Проснат в леглото си сред димящите свещи и тяхната мъждукаща светлина, която се отразяваше в стъклото на компаса — проснат в леглото след полунощ, когато брендито вече пулсираше видимо във вените на черепа му, той ми приличаше на престаряла сватбена торта, която чакаше някой да се наведе и да й духне свещите!

Последното нещо, което казваше на дошлия да се погрижи за него, да го сложи да спи и да го завие — настрана от сластното му „нацелувай ме“, което неизменно придружаваше с похотлив поглед и цинично мляскане във въздуха, — бе далеч по-сериозно. „Кажи ми честно? — питаше той. — Личат ли ми годините?“

Истината е, че Скоби можеше да бъде на всякаква възраст; по-стар от раждането на трагедията, по-млад от смъртта на Атина. Измътен в Ноевия ковчег, резултат от случайната среща и ненадейното съвкупление на мечката и щрауса; преждевременното му раждане било предизвикано от зловещото, всяващо ужас пращене, когато плоскодънният ковчег заседнал на Арарат. Скоби излязъл от утробата му в инвалидна количка, с ловджийски каскет на главата и червени панталони от каша. Върху долните му крайници — чифт блестящи ботуши с ластичен плат отстрани. В ръцете му — изпокъсана семейна Библия. На форзаца пише: „Джошуа Самюъл Скоби, 1870. Почитай баща си и майка си.“ Към тези дарове били прибавени очи като мъртви луни, добре очертано изкривяване на гръбначния стълб и слабост към древните гребни лодки. Не кръв течеше във вените на стария пират Скоби, а зеленикава солена вода — като онази от най-големите дълбочини. Походката му — бавна, умислена и тежка — напомняше мъчителния път на светеца към Галилея. Неговият език бе морският жаргон, дето се плакне в пет океана — антикварен магазин, пълен с непонятни измислици като секстанти, астролаби и изобари. Когато запееше, което правеше често, то бе със същия глас като на Стареца и морето. Подобно на светец покровител, навсякъде бе оставил частица от плътта си — по целия свят: Занзибар, Коломбо, Того, Луфън; малки листопадни късчета, които отдавна ръси по пътя си: стари рога, белезници, зъби, косми… Сега приливът го е изхвърлил на брега, изоставил го е на произвола на бурните бързеи на времето — Джошуа, провалилият се метеоролог, островитянин и отшелник.

Клия, нежната, обичната, непознаваемата Клия е най-големият приятел на Скоби и прекарва значителна част от времето си със стария пират; напуска своето обвито в паяжина ателие и отива, за да му направи чай и да послуша безкрайните му монолози за един живот, от който отдавна се е оттеглил, изгубил е неговия стимул и продължава да се носи по инерция единствено в лабиринта на спомените.

Що се отнася до самата Клия: защо ми е така трудно да нахвърлям нейния портрет? Дали пък въображението не ми пречи? Толкова често мисля за нея, ала когато хвана перото, усещам как се дръпвам, пазя се от директно описание. Може би трудността идва от следното: у Клия има голямо разминаване между навици и нрав. Ако опиша външните подпори на нейния напълно самостоятелен и уединен живот — подкупващо простички, елегантни и изящни, — съществува опасност тя да заприлича или на монахиня, на която всички човешки страсти са чужди и напълно изместени от всеотдайното търсене на възвишения „аз“, или на разочарована и самовглъбена девственица, отрекла се от света заради лабилната си психика или някаква неизлечима рана, нанесена й още в крехка възраст.