Лоренс Даррелл - Жюстин

— Истина е — спомням си я да казва веднъж, когато й подхвърлих този странен факт, — че в известен смисъл аз съм ти по-близка от Мелиса или Жюстин. Знаеш ли, любовта на Мелиса е прекалено доверчива, тя я заслепява. Докато малодушната мономания на Жюстин гледа на всеки през призмата на собственото си въображение — Жюстин си измисля човека и това ти пречи да бъдеш нещо друго освен демона, който е тя. Не се сърди. Не ти го казвам с лоши чувства.

Но настрана от собствените си художнически проекти, Клия често работеше и по молба на Балтазар. Беше станала художник на клиниката. По една или друга причина моят приятел не беше привърженик на идеята болестните аномалии да се регистрират само с фотографски снимки. Според личната му теория не по-малко важна е и пигментацията на кожата през определени етапи на неговата любима болест. Опустошенията на сифилиса например — във всяка фаза и степен на аномалия, бяха увековечени специално за него от Клия в огромни цветни рисунки, направени с ужасяващи подробности, разбиране и професионализъм. В известен смисъл тези рисунки бяха истински произведения на изкуството; чисто практическата им насоченост бе освободила художника от необходимостта да търси самоизява и Клия се бе съсредоточила върху документалната им страна. Тънещите в невежество, измъчени човешки същества, които Балтазар подбираше всекидневно от дългата тъжна опашка пред отделението за приходящи пациенти (както човек изважда изгнилите ябълки от кацата), притежаваха всички художествени качества на портрета — човешки физиономии, издути като плондер кореми, съсухрена кожа или такава, която се лющи като мазилка, карциноми, готови да се пръснат под обвиващата ги ципа… Спомням си, когато за пръв път я видях да работи в клиниката. Бях се отбил при Балтазар във връзка с едни рутинни удостоверения за училището, в което преподавах. През стъклената врата на хирургията зърнах Клия, която тогава не познавах, седнала под изсъхналата круша в запуснатата градина. Беше облечена в бяла престилка като човек от персонала, а боите й бяха методично подредени отстрани върху мраморна плоча. Пред нея забелязах, полуизлегнато на плетен стол, едрогърдесто селско момиче с лице на сфинкс и с вдигната от кръста нагоре пола, за да се вижда избраният от приятеля ми обект на изучаване. Беше ясен пролетен ден и в далечината се чуваше плисъкът на морето. Непорочните и талантливи ръце на Клия се движеха напред-назад по бялата повърхност на хартията с професионална сръчност и увереност. Лицето й издаваше съсредоточената всеотдайност и задоволството на специалист, който си разбира от работата. В момента изпилваше някои последни подробности.

Когато Мелиса умираше, не искаше да види никой друг освен Клия; тя стоеше по цели нощи край леглото й, разказваше й разни истории и се грижеше за нея. А що се отнася до Скоби — не смея да твърдя, че хомосексуализмът на двамата представляваше някаква скрита връзка, дълбока като подводен кабел, съединяващ два континента, защото би било еднакво несправедливо както спрямо единия, така и спрямо другия. Беше сигурно, че не това е отношението на стария пират към нея; а тя от своя страна бе толкова сдържана и тактична, че никога не би му показала колко кухо и суетно звучат хвалбите за любовните му подвизи. Ала двамата представляват съвършената двойка, истински щастливи в отношенията си, също като баща и дъщеря. Само веднъж съм го чувал да й повишава глас, задето не се е омъжила, но тогава прекрасното гладко лице на Клия се закръгли от учудване като на ученичка, и с най-сериозен тон, който успя да прикрие игривото дяволито пламъче в сивите й очи, тя му отвърна, че чака да се появи истинският мъж, на което Скоби кимна замислено и се съгласи, че е напълно права.

Веднъж от купчината потънали в прах платна, захвърлени в единия ъгъл на ателието й, измъкнах портрет на Жюстин — полупрофил в импресионистичен стил, очевидно недовършен. Клия затаи дъх и се загледа в него с онова умиление, което може да излъчва само майка, съзнаваща, че макар и грозновато, в нейните очи детето й си остава красиво.

— Много е стар — подхвърли тя, дълго мисли и после ми го подари за рождения ден. Сега портретът стои върху лавицата на сводестата камина, за да ми напомня за влудяващата красота на това мургаво лице, пред което толкова често съм затаявал дъх. Току-що бе извадила цигарата от устата си и като че се канеше да каже нещо, което умът й вече бе формулирал, и то се четеше в очите й. Устните бяха разтворени, готови да изрекат думите.