Лоренс Даррелл - Жюстин

Манията за самооправдаване е обща за хората с нечиста съвест и за онези, които търсят философско обяснение на действията си; но и в двата случая това води до странен начин на разсъждение. Тогава идеята не е спонтанна, а умишлено възприета. При Жюстин резултатът от тази мания беше непрекъснат поток от идеи и размисли върху минали и настоящи действия, които притискаха ума й със силата на напираща срещу бент вода. Ала въпреки злощастната енергия, хвърлена в тази насока, въпреки мъчителните клопки по пътя на самопознанието, човек не можеше да не отхвърли заключенията й като несъстоятелни, тъй като те никога не бяха едни и същи, непрекъснато се меняха, гърчеха се под напора на вечното й безпокойство. Тя предлагаше на вниманието на хората всевъзможни теории за себе си с такава лекота, сякаш раздаваше визитни картички. „И ти не вярваш, че любовта се състои изцяло от парадокси?“ — учудила се веднъж на Арнаути. Спомням си, че подобен въпрос зададе и на мен с онзи свой леко смутен глас, който зареждаше думите й едновременно с гальовност и заплаха. „Да предположим, че съм си позволила тази близост, само и само да си спестя опасността от едно истинско влюбване в теб, което би означавало и падение? С всяка целувка аз спасявах Несим.“

Ето, това например, как би могло то да представлява същинският мотив за онази невероятна сцена на плажа? Истината е, че няма почивен ден за съмненията, няма. В друг случай тя подходи към въпроса от по-различен ъгъл, но, както личи, със същата искреност. „Поуката е — каква е поуката? Ние не сме най-обикновени ненаситници, нали така? И как само тази връзка отвърна на всичките ни очаквания, спомняш ли си? Срещнахме се и злото ни сполетя, сполетя най-хубавото, което имахме — любимите ни същества. О, само не се смей!“

Лично аз винаги се изумявах, направо оставах със зяпнала уста пред подстъпите, които тези мисли отваряха; дори се страхувах, толкова странно ми се виждаше да разговаряме за чувствата си един към друг в такава погребална светлина. Понякога се раздразвах също като Арнаути при подобни обстоятелства и изкрещявах: „Не гневи Бога с тази твоя мания за нещастие, защото може да ни докараш и по-големи беди. Изчерпваш връзката ни, преди да сме я изживели.“ Разбира се, знаех, че е безсмислено да споря. В този свят има хора, орисани да се самоунищожават и при тях никакви разумни доводи не помагат. Жюстин винаги ми е напомняла за сомнамбул, който е поел гибелния си път по стената на висока кула; всеки опит да я разбудиш с вик би довел до нещастие. Човек можеше само да я следва тихомълком с надеждата полека-лека да я отведе встрани от мрачните бездни, зинали от двете й страни.

Ала по силата на някакъв особен парадокс именно тези недъзи на характера — тези пошлости на душата — представляваха за мен най-силният магнит у странната кинетична личност на Жюстин. Предполагам, че са съответствали на недостатъци в собствения ми нрав, които, с повече късмет и за разлика от нея, бях успял да преодолея до голяма степен. Зная, че за нас любенето беше само една малка част от общия свят, роден от духовната ни близост, който с всеки изминал ден се разрастваше и разпростираше наоколо ни. Как само обичахме да разговаряме! Нощ след нощ из мръсните крайбрежни кафенета (като напразно се мъчехме да скрием от Несим и другите ни общи приятели една връзка, която ни караше да се чувстваме гузни). И като разговаряхме, неусетно ставахме все по-близки и по-близки, неусетно пръстите ни се вплитаха, търсехме утеха в обятията си — не разпалени от обичайната за всички влюбени чувственост, а по-скоро защото физическият допир сякаш облекчаваше болката от себеизучаването.

Разбира се, това е най-нещастната любовна връзка, на която е способен човек — обременена от сърцераздирателната тъга на следсъвкуплението, която полепва по всеки жест на нежност, утаява се като тиня в чистите води на целувката. „Лесно е да се пише за целувки — казва Арнаути, — но тяхната страст, вместо да прелива от намеци и кодирана многозначителност, служи единствено да утолява нашите мисли. Тя не носи информация, както обикновено. Толкова други неща стават едновременно.“ И наистина, докато я любех, аз започнах да проумявам какво точно е искал да каже, описвайки Задръжката като „парливото усещане да лежиш до красива статуя, неспособна да отвърне на целувките на грешната човешка плът, до която се докосва. Има нещо изтощително и извратено в това да се любиш така вещо и така пестеливо.“