Лоренс Даррелл - Жюстин

Изслушахме всичко това, разказано през пресилените сълзи на Свева, и си тръгнахме — пак по стълбите, където ставаше силно течение, пак под ръка, мислите ни бяха заети не със Свева, нито с Помбал, а с онзи откъс от книгата на Арнаути, в който той пише за Жюстин така: „Обичам жени, които мислят с биологическите си сетива и без помощта на разума. За такива създанията се отдаваш, е грешка, и то фатална; всичко се свежда до онзи мляскащ звук, като от котка, стигнала вече до гръбначната кост на мишката.“

Мокрият плочник е хлъзгав от дъжда, а въздухът е натежал от влагата, за която така отдавна копнеят дърветата в парка, статуите и други посетители. Жюстин се е отнесла нанякъде — пристъпя бавно в прекрасната си копринена рокля и пелерина с тъмна подплата, навела е глава. Спира пред ярко осветените витрини и хваща двете ми ръце, така че да се обърна с лице към нея, поглежда ме в очите.

— Смятам да се махна оттук — отронва тихо и в гласа й се прокрадва въпрос. — Нещо става с Несим, а още не знам какво — Изведнъж сълзите напълват очите й и тя казва: — За пръв път ме е страх, а не знам защо.

През тази втора пролет се случи най-лошият хамсин 57 57 Горещ южен египетски вятър, който духа откъм Сахара, обикновено през пролетта, и изпълва въздуха с песъчинки. — Б.пр. , който бях виждал. Още преди разсъмване небето над пустинята кафенееше като грубо ленено платно, а после се смрачи още повече; издуваше се като прясна синина и накрая придоби очертанията на облак — гигантски пълчища от охра, които връхлитаха откъм Делтата, носеха се като вулканична пепел. Целият град бе затворил плътно врати и прозорци, сякаш се е задала буря. Обикновено няколко порива на вятъра и тънък кисел дъждец са предвестниците на мрака, който затулва цялата светлина на небето. Невидими в тъмнината на запердените стаи, малките песъчинки нахлуват навсякъде; като с вълшебна пръчка се появяват сред заключените в гардероба дрехи, сред книгите, в рамките на картините и дори в лъжичките за чай. В ключалките на вратите и под ноктите на пръстите. Дразнещият въздух изсушава гърлото и носа, а очите пламват от конюнктивит. Облаци с цвета на засъхнала кръв са надвиснали над градските улици като зловещи пророчества; пясъкът се спуска над морето като пудра в масурите на стара перука. Мастилото в писалките засъхва, устните се напукват, а ребрата на венецианските кепенци са засипани с пясък, като току-що навети преспи сняг. Екипажите на призрачните фелюги, които плават по канала, приличат на вампири с омотани в шалове глави. От време на време направо от небето се спуска вятър, изплющява с камшика си и целият град се завихря в бурята — дървета, минарета, паметници и хора — вихрушката ги вдига във въздуха, после внимателно ги спуска обратно в пустинята, от която са изникнали, и отново притихва върху вълнообразно нагънатите дюни.

Не мога да отрека, че по това време и двамата бяхме обзети от изтощение на духа, поради което изпитвахме само отчаяние, безпокойство и нетърпение — нетърпение да бъдем разкрити. Провинението винаги бърза към своя край — наказанието: само там намира удовлетворение. Безразсъдството на Жюстин, което бе по-голямо от моето, като че беше продиктувано от тайно желание за някакво изкупление; или пък може би и двамата смътно усещахме, че така както сме свързани един с друг, само някакъв катаклизъм би могъл да ни върне прозаичния и трезв разсъдък. Дните бяха пълни със знамения и предупреждения, които още повече подхранваха нашата тревога.

Един ден едноокият Хамид ми каза, че идвал някакъв мистериозен непознат и му рекъл да си отваря очите на четири и да бди над господаря си, тъй като го грозяла голяма опасност от страна на високопоставена личност. По описанието, което ми даде на въпросния човек, реших, че това трябва да е Селим, секретарят на Несим, но можеше да бъде и всеки друг от сто и петдесетте хиляди обитатели на провинцията. Междувременно отношението на самия Несим към мен се промени, превърна се в ласкава загриженост, с която често ми дотягаше. Той напълно забрави предишната си резервираност. Когато говореше с мен, използваше нетипични за него мили обръщения и гальовни думи и свойски ме хващаше за ръкава. Понякога, докато разговаряхме, внезапно се изчервяваше или пък очите му се напълваха със сълзи и той извръщаше глава на една страна, за да ги скрие от мен. Жюстин наблюдаваше всичко с голяма загриженост, която сама по себе си представляваше мъчителна гледка. И двамата се упреквахме, задето сме наранили чувствата на Несим, но това унижение ни сближаваше още повече, като същински съучастници в престъпление. Понякога тя подхвърляше, че иска да се махне, понякога аз подхвърлях, че трябва да се махна. Ала нито един от нас не можеше да помръдне. Трябваше да изчакаме изхода, обзети от фатализъм и изнемога, които ни съсипваха.