Лоренс Даррелл - Балтазар

В залата с бюфета обаче беше сравнително тихо и именно тук открих Пърсуордън — без качулка и очевидно доста пиян. Разговаряше с Маунтолив, докато последният обикаляше масата с особената си, плъзгаща се и накуцваща походка и пълнеше чинията си със студени парчета месо от пуйка и салата. Пърсуордън ругаеше доста несвързано домакините Червони, задето предлагали спуманте 41 41 Италианско газирано вино. — Б.пр. вместо шампанско.

— На твое място бих внимавал — провикна се към мен, — във всяка глътка има по една голяма доза главоболие. — Но въпреки това веднага доля собствената си чаша и я вдигна във въздуха демонстративно, за да се види, че ръката му не трепери. Докато си вземах чиния, Маунтолив ме изгледа замислено и съсредоточено, после ме поздрави по име с очевидно облекчение.

— А, Дарли — каза той, — за миг се припознах. Взех те за един от моите секретари. Ходят по петите ми цяла вечер. И ми развалят удоволствието. Еръл отказва категорично да наруши протокола и да си тръгне преди шефа на мисията; затова ми се налага да се укривам в градината, докато нещастниците решат, че вече съм си отишъл. Като по-млад толкова често съм псувал посланика си, задето трябва да стоя по цели вечери и да умирам от скука, та още тогава се заклех, че ако някога оглавя дипломатическа мисия, никога няма да принуждавам подчинените си да страдат по същия начин.

Лекият му непринуден начин на говорене, привидно лишен от преструвки, веднага го правеше да изглежда симпатичен, но аз знаех, че е резултат единствено на неговия професионализъм — наръчното средство на всеки добре обучен дипломат. Беше прекарал толкова много години във вежливи обноски спрямо своите подчинени, криейки снизходителното си отношение към тях, че най-накрая се бе научил винаги да излъчва професионална ведрост, която, макар да изглеждаше естествена, едва ли можеше да бъде по-фалшива. Общуването му се доближаваше до постиженията на голямото актьорско майсторство. Затова се дразнех на себе си, че въпреки това продължавах да го харесвам, и то много. Ние всички бавно обикаляхме масата, като в същото време разговаряхме и си пълнехме чиниите.

— Какво видя в градината, Дейвид? — реши да го подразни Пърсуордън и очите на посланика спряха за миг умисления си поглед върху него, сякаш да го предупредят да не се изпусне и да каже нещо недискретно или не на място.

— Видях — рече Маунтолив и се пресегна да вземе една чаша, — видях влюбения Амарил край езерото. Говореше с жена, която носеше домино. Може би мечтите му са се сбъднали. — Любовната страст на Амарил бе известна на всички. — Надявам се да е така.

— И какво друго ! — попита Пърсуордън с предизвикателен, доста груб тон, сякаш двамата деляха една тайна. — Какво друго, кого другиго видя, Дейвид? — Той беше леко пиян и гласът му, макар и приятелски, прозвуча рязко.

Маунтолив се изчерви и сведе поглед към чинията си.

В този миг аз ги напуснах и се върнах обратно в залата с препълнена чиния и чаша. В сърцето си усетих известно презрение към Пърсуордън и прилив на съчувствие към Маунтолив при мисълта за неговото злепоставяне. Исках да съм сам, да се нахраня в тишина и уединение и да си мисля за Жюстин. Едва не изпуснах препълнената си с връх чиния, когато насреща ми се втурнаха три грации с дебело начервени устни, които, съдейки по дълбокия им тембър, бяха преоблечени мъже. Ръчкаха се по срамните си части със закачливо ръмжене, досущ като сборичкали се псета. Изведнъж ми хрумна, че мога да се кача в библиотеката, където очаквах, че няма да има никого по това време. Почудих се, дали пък новите ръкописи на Кавафис не са там и дали са отключени, защото Червони беше страстен колекционер на книги.

На първия етаж един дебелак с дълги тънки крака, облечен като Червената шапчица, думкаше с все сила по вратата на тоалетната; наоколо слугите почистваха саждите от килимите в отделните стаи с прахосмукачки „Хувър“ и говореха тихо. Библиотеката беше на горния етаж. В една от спалните се чуваше шум, а от банята — пристъпите на нечие повръщане. Стигнах площадката и натиснах с крак херметичната врата. Тя се отвори и аз влязох. Дългото помещение с блестящи рафтове книги беше празно с изключение на един Мефистофел, който се бе разположил в креслото до камината с книга върху коленете. Той свали очилата си, за да ме разпознае, и тогава видях, че това е Каподистрия. Не би могъл да си измисли по-подходящ костюм. Прилягаше на големия му гарванов нос, който приличаше по-скоро на човка, и на онези малки проницателни очички, сближени като на влечуго.