Лоренс Даррелл - Балтазар

Пърсуордън отпи от чашата си и продължи с дяволито изражение:

— Историята не свършва тук; защото преди това трябва да ви разкажа как се опитах да отмъстя за моя приятел и сам отидох на мястото на срещата при Разбойническия мост, където, според гондолиера, жената винаги го очаквала в сянката на… Но вече става късно, пък и аз още не съм измислил края на случката.

Всички се разсмяха, а Атена потръпна превзето и обви още по-плътно шала около раменете си. През цялото време Наруз слушаше с отворени уста и изтръпнали сетива, съвсем като омагьосан.

— Ама — изпелтечи той, — всичко това истина ли е? — Въпросът му бе посрещнат с бурен смях.

— Разбира се, че е истина — отсече Пърсуордън и добави: — Никога през живота си не съм бил във Венеция.

Каза го и се изправи, защото беше време да вървят. Започнаха да се изнизват покрай невъзмутимата чернокожа прислуга, която ги изчакваше да си наметнат пелерините от дефтин и да си донагласят маските, като актьори, каквито всъщност бяха. После заставаха един до друг да сравнят еднаквите си отражения в огромните огледала сред палмите. Пиер се изкикоти, Тото дьо Брюнел взе да остроумничи и така сред смях излязоха в ясния нощен въздух — търсачи на удоволствия и болка, александрийци…

Чакащите отвън коли ги погълнаха, а грижливата домашна прислуга и шофьорите ги настаниха внимателно като кашони с ценна трошлива стока, нежни като цветя.

— Сякаш съм чуплива вещ в сандък — изписука Тото в отговор на тази загриженост. — С тази страна нагоре, ей, отваряй си очите! Всъщност с коя страна нагоре питам се аз. — Сигурно беше единственият човек в целия град, който не знаеше отговора на собствения си въпрос.

След като потеглиха, Жюстин се наведе напред в колата и подръпна ръкава му.

— Ще шептя — каза тя дрезгаво, въпреки че нямаше нужда, тъй като Несим и Наруз обсъждаха нещо на висок глас (гласът на Наруз се отличаваше с младежките си нотки), а Атена писукаше като флейта в ухото на Пиер. — Тото… слушай. Тази нощ от теб искам една услуга, може ли? Върху ръкава ти съм сложила тебеширен знак, ей тук, отзад. По-късно ще ти дам да поносиш и моя пръстен. Шшт! Искам да изчезна за час-два. Тихо… недей да се кикотиш. — Но изпод кадифената качулка отново се чу подхилкване. — Давам ти възможност да преживееш страхотни приключения от мое име, скъпи Тото, докато отсъствам. Съгласен ли си?

Той отметна качулката си, за да покаже колко е доволен. Очите му играеха, а на лицето му цъфна онази мрачна едва забележима сводническа усмивка.

— Разбира се — отвърна й шепнешком, възхитен от идеята и изпълнен с въодушевление. На светлината на бързо отминаващите улични лампи видя как анонимната качулка до него, откъдето като от оракул идваше гласът на Жюстин, и чиято вътрешност светеше подобно на мъртвешка глава, му кимна одобрително. Плътно затворени, сякаш изолирани от стената на разговора и смеха край тях, те скрепиха заговора си с обет за мълчание.

— Съгласен ли си? — попита тя.

— Разбира се, скъпа.

Двамата маскирани от предната седалка на колата можеха да бъдат игумени от някой средновековен манастир, погълнати в теологически спор. Атена, омагьосана от собствения си глас, продължаваше да дрънка в ухото на Пиер.

— Ама разбира се.

Жюстин хвана ръката му и я изви, за да му покаже къде бе направила знака с тебешир.

— Разчитам на теб — рече тя с дрезгавата властност на нормалния си глас, въпреки че продължаваше да шепти. — Не ме разочаровай!

— Той взе ръката й, поднесе я към купидоновските си устни и целуна пръстена, задигнат от мъртвия византийски младеж, както се целува чудотворна икона, от която очакваш да направи невъзможното: да го превърне от мъж в жена. После се изсмя и извика.

— И всичките ми прегрешения ще се струпат на твоята глава. До края на дните си ще носиш…

— Млъквай!

— За какво си говорите? — обади се Атена Траша, която веднага подуши шега или скандал, достойни за клюка. — Чии прегрешения?

— Моите — победоносно извика Тото в мрака. — Моите собствени. Жюстин се отпусна назад в тъмнината на колата, безутешно притихна в качулката си и повече не пророни дума.

— Нямам търпение да стигнем — рече Атена, като се обърна да погледне Пиер. Колата зави към входа на имението Червони и лъчите на фаровете уловиха за миг металната гравюра, която изпъкна с цвета на прегоряло мляко: Пан се съвкупява с козел — ръцете му стискат рогата, главата му е отметната назад в екстаз.

— Не забравяй! — повтори му Жюстин за последно и му разреши да помачка още малко ръката й от благодарност за чудесната идея.