Лоренс Даррелл - Балтазар

В огромната зала с гоблени по стените телефонът продължаваше да звъни, като тънко пронизваше общата суматоха. Видях, че един от слугите отиде да го вдигне, после сложи слушалката на масичката и взе да се оглежда с източен врат като ловджийско куче, а след малко се върна с Несим, който вървеше без маска и се усмихваше. Обади се и заговори припряно, демонстрирайки нетърпение. После и той остави слушалката върху масичката, пристъпи до дансинга и се заозърта напрегнато.

— Случило ли се е нещо? — попитах го, след като се приближих със свалена качулка.

Несим се усмихна и поклати глава.

— Не виждам Жюстин. Клия иска да говори с нея. Ти виждаш ли я някъде?

Уви! Нали цяла вечер се опитвах безуспешно да открия отличителния пръстен. Почакахме известно време, загледани в танцуващите в кръг двойки, напрягайки очи като рибар във въдицата.

— Няма я — каза той и аз повторих като ехо:

— Няма я.

Пиер Балб се присъедини към нас, вдигна качулката си и рече:

— Преди миг танцувах с нея. Навярно е излязла на чист въздух.

Несим се върна при телефона и го чух да казва:

— Някъде тук е. Да, съвсем сигурно. Не. Нищо не се е случило. Пиер преди малко е танцувал с нея. Тук е такава блъсканица. Вероятно е в градината. Да й предам ли нещо? Да й кажа ли да ти се обади? Добре. Не, един от комините се беше запалил. Вече го угасиха. — Той остави слушалката и се обърна към нас: — Между другото — подхвърли — имаме среща в хола в три часа, без маски.

Големият бал продължаваше да се вихри край нас и пожарникарите, които бяха приключили със задълженията си, се присъединиха към танцуващите двойки. Зърнах огромната перачка — четири дявола с големи гърди я изнасяха, очевидно в несвяст. Сред гръмки аплодисменти я положиха в цветната оранжерия. Без съмнение Помбал отново бе капитулирал пред любимата си марка уиски. Беше изгубил шапката си, но под нея предвидливо бе сложил огромна перука от жълта коса. Едва ли някой би го познал в този му вид.

Точно в три Жюстин се появи в хола откъм градината и свали маската си: двамата с Пиер отхвърлихме предложението на Несим да ни закара у дома. Решихме да останем и да се отдадем на бала, който вече поутихваше. Хората се разотиваха на малки компании. Коли се трупаха пред къщата. Несим я целуна нежно и попита:

— Къде ти е пръстенът? — Въпрос, който самият аз изгарях от желание да й задам, но разбира се, не смеех. Тя го дари с невинна, пленителна усмивка и рече:

— Тото го издърпа от пръста ми преди малко, докато танцувахме. Къде изчезна тоз грубиян? Искам си обратно пръстена.

Тръгнахме да търсим Тото, но след като никъде не го открихме, Несим се отегчи и всички се отказахме. Ала той не забрави да предаде на Жюстин, че Клия се е обаждала. Тогава видях как любовницата ми покорно се отправи към телефона и завъртя номера на своята приятелка. Говореше тихо с озадачен израз на лицето, а след миг-два извика раздразнено:

— Разбира се, че съм добре. — И пожела „лека нощ“ на Клия. После двамата с Несим, хванати под ръка, излязоха навън в избледняващата лунна светлина, а ние с Пиер им помогнахме да се качат в колата. Селим с ястребовия си профил седеше като истукан зад кормилото.

— Лека нощ! — извика Жюстин и устните й едва докоснаха бузата ми. Прошепна ми „утре“ и думата проехтя в ума ми като свистящ куршум. Преди да вляза обратно в голямата къща, зърнах за миг лицето на Несим, което грееше със странното дяволито озарение на човек, който си отдъхва след голямо изпитание.

Някой каза, че е дочул призрачни звуци откъм оранжерията. Всички избухнаха в гръмогласен смях.

— Съвсем сериозно, не се смейте — изписука Атена. — Седим си ние на канапето с Жак, нали така, Жак? — В този миг отнякъде изникна маскирана фигура, наду свирка в лицето й и изчезна. Нещо ми подсказа, че това е Тото. Смъкнах качулката му и оттам щръкна главата на Хлое Мартиненго.

— Уверявам ви — продължи Атена, — изстена някаква дума, нещо като… — Тя се съсредоточи, погледна строго, сериозно, пое си дъх и след кратка пауза издиша с напевен глас: — Джъстис… Джъстис 40 40 Справедливост (англ.). — Б.пр. .

Всички се изсмяха от сърце, а няколко души се опитаха да я изимитират:

— Джъстис — изрева едно домино и се втурна нагоре по стълбите. — Джъстис!

Останал сам, реших, че моята нерешителност и униние могат да бъдат утешени единствено с повече храна, затова прекосих дансинга по посока на бюфета, откъдето долиташе жадният пукот на тапи от шампанско. Балът все още беше в разгара си и танцуващите се поклащаха като мокро пране на вятъра, а саксофоните виеха като котило прасенца. В една ниша Друзила Банубула седеше с дръпната рокля, която откриваше заоблените й колена, а двама разкайващи се арлекиновци превързваха навехнатия й глезен. Бе пострадала — от падане или може би от спъване. Един африкански шаман с монокъл се бе проснал върху канапето зад нея и спеше дълбоко. В другата зала дама във вечерна рокля, изпаднала в пиянска сантименталност, бе седнала да свири джаз на рояла, като самичка си пееше, а сълзите не спираха да обливат страните й. Стар дебелак с космати крака, облечен като Венера Милоска, стоеше надвесен над нея. Той също плачеше. Шкембето му се тресеше.