Лоренс Даррелл - Балтазар

— Тя си тръгна рано — подвикна ми той. — Оркестърът си отиде. Момичетата също. Всички си отидоха. Само тези мерзавци от Асуан не щат да си ходят. Ама на тоя брат му е полицай, та не смея да затворя.

Един шкембелия се изправи и взе да мята гьобеци с бавни сластни движения на бедрата и таза, а останалите му пляскаха в такт. Тръгнах към мизерната квартира на Мелиса със смътната надежда, че може да е още будна. Изпитвах желание да говоря с някого; не, по-скоро исках да си изпрося една цигара. Само това. После щеше да дойде и желанието да спя с нея, да притисна в обятията си слабото й, така обичано от мен тяло, да вдишам дъха на алкохол и тютюнев дим, като през цялото това време си мисля за Жюстин. Но прозорецът й не светеше; или спеше, или още не се беше прибрала. Золтан каза, че си е тръгнала с компания бизнесмени, маскирани като адмирали.

— Des petits commercants quelconques 45 45 Някакви си дребни търговци (фр.). — Б.пр. — добави той презрително и после взе да се извинява.

Не, нощта се очертаваше да бъде пуста и мъждивата, убита лунна светлина се поклащаше върху вълните на пристанището, морето лизваше пристана боязливо, след това се отдръпваше и пак настъпваше, крайбрежната ивица изтъняваше в белезникавата далечина и на фона на общата сивота леко проблясваше като слюда. Останах така за известно време, късайки на парченца едно цветно знаменце — със сухия рязък звук на безвъзвратност всяко листче се отделяше от цялото с категоричността на преустановени човешки отношения. Уморен и сънлив, тръгнах към къщи, като мислено си повтарях думите на Да Капо: „Нощта тепърва ще се пълни с изненади.“

И наистина, изненадите вече бяха започнали в къщата, която току-що бях напуснал, въпреки че за тях щях да науча чак на следващия ден. Но макар да бяха изненади, всички ги възприеха в стила на града — с покорство и смирение, които бяха типично мюсюлмански. Защото в Александрия никой никога не може да се потресе дълбоко; за нас трагедиите съществуват само колкото да разнообразяват разговорите ни. Смъртта и животът са просто рисковете на случайността, които не могат да бъдат избегнати и не заслужават нищо повече от снизходителни усмивки и разговори, разпалени от ненадейната им поява. Щом съобщиш на някой александриец лоша новина, той веднага ще ти отвърне с думите: „Знаех си, че нещо такова ще се случи. Винаги така става.“ А ето какво бе станало.

В цветната оранжерия на Червони имало само няколко старомодни шезлонга, върху които била натрупана цяла камара палта и зимни наметки; когато гостите започнали да се разотиват, целият дансинг се покрил със захвърлени домина и всички се впуснали да търсят своите кожи и пелерини. Мисля, че именно Пиер направил откритието, докато ровел в планината от палта за кадифеното си сако, което бил захвърлил там още в началото на вечерта. Във всеки случай по това време самият аз вече си бях тръгнал и вероятно съм бил на път за вкъщи.

Открил Тото дьо Брюнел, все още топъл с кадифеното си домино, ръцете му щръкнали нагоре като лапите на куче, което се е търколило по гръб, за да му почешат корема. Бил заровен надълбоко под пластове палта. Едната му ръка, пресегната към слепоочието, сякаш да попречи на фаталното дело, преди да е станало късно, стояла като внезапно замръзнала, вдигната малко по-високо от другата. Като че искал да се предпази от невидима палка. Иглата от широкополата шапка на Помбал била забита странично в главата му с такава сила, че го забола като хербарийна пеперуда. Преди това Атена и Жак правили любов точно там; всъщност тялото й лежало буквално върху неговото — факт, който при нормални обстоятелства щеше ужасно да се понрави на Тото. Но той бил мъртъв, клетият Тото, а върху пръста му продължавал да се мъдри пръстенът на моята любов. „Джъстис!“

— Разбира се, такива неща се случват всяка година.

— Разбира се — повторих аз, все още замаян от новината.

— Но точно Тото, това всъщност е доста неочаквано.

Балтазар ми позвъни около единайсет на следващата сутрин, за да ми разкаже за случилото се. Тъй като бях още сънен, това ми се стори не само невероятно, но и съвършено необяснимо.

— Сега ще трябва да се състави полицейски протокол и затова ти се обаждам. Нимрод, разбира се, няма да ни създава излишни неприятности. От целия прием иска само един свидетел. Жюстин смята, че е най-добре да отидеш ти, ако нямаш нищо против, естествено. Значи става. Добре. Разбира се. Не, Червони ме измъкна от леглото в четири без петнайсет. И двамата бяха много объркани. Веднага отидох, за да… помогна с каквото мога. Боя се, че те още не са успели да го проумеят. Иглата е била от шапката… да, на твоя приятел Помбал… естествено, човек с дипломатически имунитет. А пък не можеш да си представиш колко пиян беше… Разбира се, немислимо е той да го е направил, но нали ги знаеш какви са полицаите. Дали е станал? — Не бих посмял да го будя в толкова ранен час и така му отговорих. — Както и да е — продължи Балтазар, — смъртта му е подплашила доста хора, особено някои от френската легация.