Лоренс Даррелл - Балтазар

— Влизай! — извика ми той. — Опасявах се, че може да е някой, дето ще иска да правим любов и тогава… toujours lapolitesse 42 42 Неизменната учтивост (фр.). — Б.пр. , щях да се почувствам задължен… Какво ядеш? Огънят е прекрасен. Тъкмо търсех един цитат, който не ми дава мира цяла вечер.

Седнах и поставих пълната чиния помежду ни като приношение.

— Дойдох да видя новия ръкопис на Кавафис — казах.

— Всички ръкописи са заключени — отвърна ми той.

— Жалко.

Огънят пращеше и осветяваше с пламъците си притихналата стая, цялата облицована с прекрасни, подмамващи читателя книги. Поразходих се покрай стените да ги разгледам, после свалих пелерината си и седнах. През това време Да Капо си преписа няколко реда върху късче хартия.

— Странно нещо е това бащата на Маунтолив — рече той разсеяно. — Тази огромна публикация в осем тома върху будистки текстове. Ти знаеше ли?

— Бях чувал — отвърнах му разсеяно.

— Старецът работел като съдия в Индия. Като дошло време да се пенсионира, останал и до ден-днешен живее там; един от най-добрите европейски познавачи на пали 43 43 Свещен език на южните будисти — един от най-старите диалекти на Индия, употребяван и днес от свещенослужителите на остров Цейлон. — Б.пр. . Освен това… Маунтолив не го е виждал от години. Казва, че се обличал като саду 44 44 Индуски монах аскет. — Б.пр. . Вие, англичаните, сте големи чешити. Защо този старец не си работи върху текстовете на пали в Оксфорд, а?

— Може би заради климата.

— Може би — съгласи се той. — Ето. Това търсех, знаех си, че е някъде в четвъртия том. — И затвори книгата шумно.

— Какво е?

Поднесе листчето по-близо до огъня и зачете бавно, със загадъчно удоволствие цитата, който беше преписал:

— „Плодът от дървото на доброто и злото не е нищо друго освен плътта; да, а самата ябълка не е нищо друго освен ябълката на пръстта.“

— Това изобщо не звучи будистки — обадих се аз.

— Не, то е от бащата на Маунтолив, от неговия предговор.

— Мисля, че…

Ала в този миг се чу панически писък. Идваше някъде отблизо и Каподистрия въздъхна.

— Не мога да разбера защо, по дяволите, година след година трябва да участвам в този проклет карнавал — рече той сърдито и гаврътна останалото си уиски. — Погледнато астрологически, това е прокобно, злощастно време. Искам да кажа, за мен. И всяка година се случва по някое нещастие. Това ме изнервя. Преди две години намериха Арнел обесен в музикалния салон в къщата на Фонтана. Смешно, нали? Ужасно неучтиво, ако го е направил сам. А после Мартин Фери се яви на дуел с Джакомо Форте… Сякаш по това време дяволът се развихря. Точно затова и аз съм облечен като дявол. Мотая се наоколо, чакам хората да дойдат да ми предлагат душите си. Аха! — Той подсмръкна, потри ръце, които изшумяха като пергамент, и нададе сух отривист кикот. После стана, дояде последното парче от пуйката и рече: — Господи, кое време е станало? Трябва да си вървя. Велзевул трябва да си ляга.

— Аз също — казах, разочарован, дето не можах да видя поне почерка на стария поет. — Аз също.

— Да те закарам ли? — попита той, докато чакахме херметичната врата да се отвори и да ни погълне шумната музика на площадката отпред. — Безсмислено е да се опитваме да пожелаем „лека нощ“ на нашите домакини. Червони сигурно отдавна си е легнал.

Заслизахме бавно по стълбите, без да спираме да си говорим. В голямата зала ритмичните синкопи на музиката не секваха. Да Капо нагласи маската си и отново заприлича на странен птицеобразен демон. Спряхме за миг и се загледахме в танцуващите. Той се прозя и рече:

— Ето тук е мястото, където можеш да цитираш „Изостави Бог Антоний“ от Кавафис. Лека нощ. Умирам за сън, въпреки че според мен нощта тепърва ще се пълни с изненади. Винаги е било така.

И се оказа прав. Аз се помотах още малко, зазяпан в танцуващите двойки, след което се спуснах по стълбите в студения мрак на нощта. Там, пред вратата, чакаха няколко лимузини и дремещи слуги, ала улиците бяха вече опустели и стъпките ми отекваха звънливо и отсечено при допира с плочника. На ъгъла на „Фуад“ имаше няколко проститутки, които стояха и пушеха отпуснати и безжизнени, небрежно облегнати на един дувар. Извикаха дрезгаво подире ми. В косата си носеха цветове от магнолия.

Прозявайки се, реших да мина покрай „Етоал“, за да проверя дали Мелиса е още там, но мястото беше празно, с изключение на едно пияно семейство, което категорично отказваше да напусне заведението, въпреки че Золтан бе вдигнал столовете върху масите и ги бе избутал върху дансинга.