Лоренс Даррелл - Балтазар

— Но той носеше пръстена на Жюстин — казах аз с пресипнал глас и всички лоши предчувствия от последните месеци изведнъж се скупчиха над главата ми. Почувствах се зле, побиха ме тръпки и трябваше да се облегна на стената до телефона, за да не падна. Спокойният тон на Балтазар и веселият му глас ми прозвучаха цинично. Последва дълго умълчаване.

— Да, знам за пръстена… — продължи той, изсмя се приглушено и добави: — Но това също ми се струва невероятно като възможна причина. Пък и Тото беше любовник на ревнивия Амар, нали знаеш. Много могат да бъдат причините…

— Балтазар — казах и гласът ми секна.

— Ще ти се обадя, ако изникне нещо ново. Срещата е в седем в кабинета на Нимрод. Ще се видим там.

— Добре.

Оставих слушалката и нахлух като фурия в спалнята на Помбал. Завесите бяха още спуснати, леглото му беше обърнато наопаки, което подсказваше, че доскоро е било заето, но друга следа от него нямаше. Обувките, както и отделни части от костюма му на перачка лежаха разхвърляни из цялата стая, което ми доказа, че снощи той се е връщал у дома. Всъщност перуката му бе паднала в антрето: знаех, защото много по-късно, някъде към обяд, чух тежките му стъпки по стъпалата и тогава той влезе в апартамента с перуката в ръка.

— С мен е свършено — отсече. — Свършено, mon ami. — Изглеждаше по-улегнал от всякога, докато се канеше да седне на стола си за подагра, сякаш очакваше внезапна атака от тази така специална и интимна болест. — Свършено — повтори, потъна в стола си с въздишка и се разположи удобно.

Чувствах се съвършено объркан, изправен насред стаята по пижама. Помбал въздъхна тежко.

— В посолството знаят всичко — каза той мрачно и стисна зъби. — Отначало се държах много зле… да… днес генералният консул е с нервен припадък… — И в този миг съвсем ненадейно истински сълзи на смесени чувства — гняв, объркване и истерия — бликнаха от очите му. — Знаеш ли какво? — изхлипа той. — Във Втори отдел смятат, че аз съм отишъл на карнавала специално за да бодна иглата в главата на Дьо Брюнел — най-добрият и най-сигурният агент, който някога сме имали тук!

Разрева се като магаре, но неизвестно как сълзите му изведнъж преляха в смях; попи мокрите си очи и се задъха, докато плачеше и се смееше едновременно. После, все още подвластен на тези непреодолими пристъпи, той се изтъркаля от стола си подобно на таралеж върху килима и остана така известно време, като целият се тресеше от хълцане; след това продължи да се търкаля, разтърсван от редуващи се напъни на сълзи и смях, спря се в ламперията и взе да барабани по стената, като при всеки удар повтаряше ритмично една и съща красива и наситена със съдържание дума, събрала в себе си пълния сбор на отчаянието:

— Merde. Merde. Merde. Merde. Merde 46 46 В случая лайно (фр.) — Б.пр. .

— Помбал — казах аз тихо, — за бога, не прави така!

— Махай се! — изкрещя ми той от пода. — Няма да спра, ако не се махнеш. Моля те, върви си.

Съжалих го, излязох от стаята и отидох да си взема една студена вана, където останах да лежа, докато не го чух, че рови из килера за хляб и масло. Приближи се до вратата на банята и ми почука.

— Там ли си? — попита той.

— Да.

— Тогава забрави всичко, което ти наговорих — извика ми през вратата. — Моля те, чуваш ли?

— Вече го забравих.

— Добре. Благодаря ти, mon ami.

Чух тежките му стъпки да се отдалечават към неговата стая. Останахме в леглата си докъм обяд, без повече и дума да обелим. В един и половина Хамид пристигна и ни приготви нещо за хапване, въпреки че никой от нас нямаше апетит. Докато се хранехме, телефонът иззвъня и аз отидох да го вдигна. Беше Жюстин. Изглежда, бе решила, че зная за Тото дьо Брюнел, защото не каза нищо по въпроса.

— Държа — започна направо тя — да си получа моя злополучен пръстен. Балтазар го е поискал от полицията. Да, да, същият, който Тото взе от мен. Но очевидно някой трябва да го разпознае и да се разпише за него. Върху протокола. Хиляди благодарности, задето сам си предложил да отидеш. Както сигурно се досещаш, ние с Несим… в края на краищата нали трябва само да свидетелстваш. А после, може би, скъпи мой, ще можем да се видим и ти ще ми го върнеш. Днес следобед Несим заминава за Кайро по работа. В градината на Аврора в девет, съгласен ли си? Ще имаш предостатъчно време. Ще чакам в колата. Толкова искам да си поговорим. Да. Сега трябва да вървя. Благодаря ти още веднъж. Благодаря.

Върнах се на масата. Двамата седяхме — роби в еднакви окови, — натежали от чувство за вина и изтощение. Хамид ни прислужваше внимателно и в пълно мълчание. Дали знаеше какви мисли ни занимават в момента? Беше невъзможно човек да прочете нещо в тези нежни, сипаничави черти на лицето и в това премигващо едно-единствено око.