Лоренс Даррелл - Балтазар

— Не забравяй! — И отпусна пръстите си в неговите, студени и безчувствени, както крава се оставя да я доят. — Ала след това трябва да ми разкажеш всички интересни разговори, които си водил от мое име, чу ли? — Той едва смогна да промълви:

— Скъпа, скъпа, скъпа… — И пак целуна пръстена с онази страст, която е присъща на сексуално неориентираните.

Едва излезли от колата, и компанията им, подобно на Гълфстрийма, който стопява попадналия в топлото му течение айсберг, се разми, разпръсна се, още преди да стигне балната зала, където окончателно се смеси с тълпата. На мига Атена беше завлечена грубиянски и с неистови писъци сред най-голямата блъсканица от огромен мъжага с домино, който редеше нечувани богохулства под прикритието на качулката си. Несим, Наруз и Пиер тозчас се превърнаха в никому неизвестни нули, погълнати от безформения свят на случайните, слепи срещи, на непроницаемите маски, склонили глава една до друга, подобно на непознати досега насекоми. Тебеширеният знак на Тото го дари с няколко бегли мига на разпознаване и потокът от хора го отнесе, като бързей коркова тапа; за това помогна и пръстенът на Жюстин, който самият аз търсих напразно цяла вечер.

Но в крайна сметка всичко се уталожи до безумния хаотичен танц в ритъма на черния джаз под акомпанимента единствено на барабаните, виещите саксофони и гласовете. Човек ще рече, че силите на мрака са победили, лишили са от светлина сърцата и умовете на маскираните, хвърлили са ги още по-навътре в самотния лабиринт на непонятното им его, отприщвайки по този начин полиморфните желания на града. Сякаш приливът ги е захвърлил върху блатистото приморие на собствените им личности — символи на Александрия: това мъртво, солено езеро, обсадено от безмълвната, безучастно облещена пустиня, която е ширнала пясъците си в Африка под взора на студената луна.

Прикрити зад маските си, ние всички плъзнахме отчаяно сред тълпата, крадешком затършувахме из многобройните стаи и грейналите етажи на огромната къща, всеки с надеждата да открие знак, който да го отведе към любимия: роза, забодена с карфичка на ръкава, пръстен, шалче, цветно мънисто. Нещо, каквото и да е, по което да открие търсения любим. Качулките и маските бяха като външни символи на потайните ни умове, докато продължавахме да дирим целеустремено и всеотдайно, досущ като нашите предци пустинници, залутани в търсене на своя Бог. Плавно, ала неудържимо, големият карнавал набираше скорост. Тук-таме, като смислени откъси в неясен текст, се случваше да попаднеш на близък човек: бикоборец, който се налива с уиски в коридора, те поздравява с познатото фъфлене на Тони Умбада, или пък Поцо ди Борго, който за миг сваля маската, за да се покаже на разтрепераната си съпруга. Отвън в мрака върху тревата край езерото с лилиите седи Амарил, тръпне и чака. Той обаче не смее да свали маската си, да не би лицето му да я отблъсне или разочарова, в случай че тя се появи тази година на уречената среща, както е обещала. Ако човек се влюби в маска, когато сам е маскиран… кой от двамата ще има куража пръв да я свали? Може би такива влюбени трябва да си останат завинаги с маските? (Подобни мисли препускаха из сантименталната глава на Амарил… Любовта обича да се самоизмъчва.)

Една внушителна перачка с добре познатите ми широкопола шапка и ботуши (без съмнение Помбал) беше притиснала в ъгъла до камината дребничък римски центурион и го псуваше с глас на папагал. Долових думата salaud 39 39 Мръсник (фр.) — Б.пр. . Малката фигура на генералния консул успя да прикрие раздразнението си с няколко отсечени жеста, понечи да се отскубне, ала напразно, защото Помбал го беше заклещил здравата в огромните си ръчища. Гледката беше очарователна. Шлемът на центуриона падна на земята. Помбал успя да го изтласка към платформата за оркестъра, като ритмично потупваше задника му и същевременно го целуваше страстно. Връщаше си го и това му доставяше огромно удоволствие. Докато наблюдавах тази кратка сценка обаче, хората ги наобиколиха отвсякъде в някакъв въртоп от знаменца и конфети и двамата изчезнаха от погледа ми. Бяхме човек върху човек, тяло до тяло, качулка до качулка, око до око. Музиката ни караше всички да се въртим безспир по дансинга. Но Жюстин не се виждаше никъде.

Някъде към два часа през нощта се запали коминът на една от камините на първия етаж, но не причини поразии, а по-скоро нови изблици на смях, сякаш бе лумнал точно навреме, за да ни развесели. Прислугата се засуети с важен вид; зърнах Червони, който бе свалил маската си и тичаше нагоре по стълбите, после иззвъня телефон. Облаци дим изпълниха къщата и донесоха лек мирис на сяра като от бездънния пъкъл. След броени минути с вой на сирена пристигна една кола на пожарната и навред плъзнаха маскирани като пожарникари мъже с брадвички и кофи. Тълпата ги приветства шумно, докато си пробиваха път към камината, която практически разрушиха до основи с брадвичките си. Други техни колеги се бяха качили на покрива и изливаха кофи вода в комина. Резултатът от това бе, че целият първи етаж се изпълни с облак сажди, по-гъст и от лондонска мъгла. Всички ревнаха от възторг и взеха да се кълчат като дервиши. Такива непредвидени случки разпалват най-силно забавите. Аз също се улових, че крещя невъздържано. Вероятно по това време вече съм бил доста пиян.