Лоренс Даррелл - Балтазар

През въпросната вечер — първата карнавална нощ — в голямата къща бяха поканени гости на вечеря. На дългите канапета в хола безброй маски и домина очакваха новите си стопани, докато пламъкът на свещите опушваше лицата на Жюстин и Несим наред с портретите, които украсяваха стените на грозния, но импозантен салон. Портрети с маслени бои — умислени, угрижени и белязани с болестите на душата, замъглени от потрепващия блясък на свещите, те като че се сливаха в едно. След вечеря Жюстин и Несим щяха заедно да тръгнат към бала у Червони, както правеха всяка година. И както ставаше всяка година, Наруз се бе обадил в последния момент, че ще закъснее. Щеше да пристигне точно в десет и да грабне едно домино, само миг преди компанията да потегли към бала сред смях и глъч.

Както винаги, той бе предпочел да дойде в града на кон и да го остави при своя приятел дърводелеца, но този път по изключение и в чест на събитието бе сложил костюм от син шевиот и вратовръзка. Облеклото нямаше значение, защото по-късно и той щеше да се маскира. Вървеше с лека и бърза крачка през зле осветения арабски квартал, попиваше с поглед до болка познатите му гледки и звуци, но повече копнееше да види маскираните тълпи. В края на улица „Фуад“ вече се намираше пред прага на модерния град.

На един от ъглите се бяха скупчили няколко маскирани жени, разговаряха с приповдигнати, пискливи гласове и очевидно замисляха някаква лудория. По езика и акцента им веднага разбра, че са светски дами, гъркини. Тези забулени в черно харпии хващаха всеки минувач, шегуваха се с него и закачливо подръпваха качулката му, ако беше с пелерина. И Наруз трябваше да мине през това изпитание: едната улови ръката му, сякаш се канеше да му гледа; втора взе да му се предлага, като шептеше на арабски и сложи ръката му върху бедрото си; третата изкудкудяка като креслива кокошка: „Жена ти си има любовник“ и продължи с други немного прилични „любезности“. Така и не успя да разбере дали са го познали, или не.

Наруз се дръпна назад, отскубна се, усмихна се, отблъсна ги добродушно и избухна в смях, като чу подмятането за негова жена.

— Не сега, гълъбчета мои, не тази вечер — отвърна им на арабски с дрезгав глас, защото изведнъж се сети за Клия; но тъй като не искаха да го пуснат толкова лесно и като че ли бяха по-склонни да го отвлекат за през нощта, той се затича. Те се помъчиха да го догонят със смях и викове, хукнаха след него по дългата мрачна улица, но Наруз с лекота им се изплъзна и не след дълго сви зад ъгъла към голямата къща, като продължаваше да се усмихва мислено, макар и леко задъхан. Това внимание, което сякаш даде тон на вечерта, го бе поласкало. В притихналото антре погледът му падна върху черните пелерини и маски и той бързо се дегизира, преди да влезе през вратата, зад която се дочуваха познатите гласове. Пелерината легна върху широките му рамене и скри износения му костюм.

Всички се бяха скупчили край камината и го чакаха. Посрещнаха го шумно, с възторжени викове, които той прие жадно и сериозно. Целуна Жюстин по бузата, а с другите се ръкува в неловко мълчание. Изкриви лицето си в изражение на престорена искреност, като погледна с погнуса късогледите очи на Пиер Балб (мразеше го заради козята му брадичка и гетите), както и тези на Тото дьо Брюнел (галеното кученце на старите дами); но харесваше прецъфтялата роза Атена Траша, защото тя използваше същия парфюм като майка му; и изпитваше съчувствие към Друзила Банубула, понеже бе толкова умна, че въобще не приличаше на жена. Двамата с Пърсуордън си размениха съучастнически усмивки.

— Ех! — въздъхна Наруз най-накрая с облекчение.

Несим протегна ръка и нежно му подаде чаша уиски, която той изпи бавно, но на един дъх, както правят селяните.

— Теб чакахме, Наруз.

— Изгнаникът на рода Хоснани — облещи се насреща му Пиер Балб с подкупваща усмивка.

— Фермерът — извика дребният Тото.

Разговорът, който бе прекъснат от неговото внезапно появяване, продължи да се лее с лекота над главата му, а той приседна край камината, докато дойде време да тръгнат към къщата на Червони; скръсти яките си ръце с решителен жест и ги положи в скута си, сякаш искаше веднъж завинаги да заключи силата у себе си. Забеляза, че кожата върху слепоочията на Несим е опъната — отколешен знак за гняв или напрежение. Мургавата красота на Жюстин сияеше, а роклята й (с цвета на заешка кръв) грееше между иконите, сякаш нарочно се възползваше от полумрака на осветения от свещи салон, в който варварските й бижута също проблясваха мистериозно. Наруз се изпълни със сладостно безгрижие, дори с апатия; не искаше и да знае какво можеха да означават тези незначителни лоши поличби. Само мисълта за Клия нарушаваше обзелото го доволство и помрачаваше празника му. Всяка година той се надяваше, че когато пристигне в къщата на брат си, там ще завари и Клия като част от компанията. И всяка година нея я нямаше и тогава той тръгваше да я дири цяла нощ по тъмните улици на града, да блуждае безцелно като призрак, изгубил всякаква надежда, че може да я срещне; ала продължаваше да черпи сили от избледнелия дух на посърналото си упование, както войникът черпи сили от оскъдната си дажба.