Лоренс Даррелл - Балтазар

Най-налудничавите аномалии на града дръзко излизат на преден план, предрешени като невидимите господари на хаоса — силите, които управляват този годишен сезон. Още преди да се е свечерило, маскираните започват да се появяват по улиците — поединично, после по двойки, по-късно на шумни тайфи, често с по някакъв музикален инструмент или най-малкото барабан, заливат се от смях и пеят по пътя си към някоя от големите къщи или нощен клуб, където студеният въздух вече е загрят от негърския ритъм на джаза — преситеното от доволство, ръмжащо съвкупление на саксофона с барабаните. Навред изникват човешки силуети, забулени в бледите лъчи на луната, закачулени като монаси. Всички изглеждат мрачни и поразително еднакви, сякаш в униформа, и това стряска загърнатите с бели роби египтяни и ги изпълва с ужас — онова вълнуващо изтръпване от страх, което подклажда разливащия се от всяка къща дивашки кикот, понесен от лекия ветрец към крайбрежните кафенета; веселост, чиято пискливост трепти с трелите на лудостта.

Полека-лека синкавата пролетна луна излазва над къщите, плъзга се покрай минаретата и се сгушва сред шумолящите листа на палмите, а градът, като току-що събудил се от зимен сън звяр, изпълзял от леговището си, се изправя, протяга се доволно и целият се изпълва с музиката на тридневния карнавал.

Ритмите на джаза, които долитат откъм задимените подземия, изтикват студения въздух на паркове и булеварди, хукват към пустите плажове и се смесват с плисъка на вълните в широкото устие. Или пък за миг отвсякъде гръмват пращящите фойерверки, които обагрят небето и то се изчервява, сгърчва се по краищата като запален лист индиго. Лудешки смях се слива с дрезгавия вой на престарял кораб, закотвен някъде далеч в пристанището — досущ като крава, завардена в обора.

„Влюбеният се бои от карнавала“ — така казват хората тук. Щом черните плащове изпълнят нощта, Александрия се променя. Градусът на живота в града се променя, затопля се, сякаш първият полъх на пролетта вече е дошъл. Carni vale — плътта се сбогува с годината, както мумия сваля от себе си стегнатите бинтове на пола, личността, името, прекрачва ги и навлиза гола в новото бъдеще на мечтите.

Всички големи къщи са разтворили широко врати, през които се вижда разкош, запалени камини, порцелан и мрамор, мед и месинг и черните като графит лица на забързаната прислуга. Във всяка улица, осветени от луната, са пуснали котва огромните лимузини на брокери и комарджии — като кораби в пристанището, — смълчани, внушителни символи на богатство, което е безсилно да донесе на собствениците си нехайство и безделие, защото е ипотекирало душите им. Стояха впримчени от паяжина зимна светлина, излъчващи безмълвното могъщество на машините, които очакват падението на човека, стоят и съзерцават осветените прозорци, в рамките на които напред-назад се движат маскирани двойки, прегръщат се като черни мечоци и подскачат в такт с негърската музика — утеха за душата на белия човек.

Отломъци от музика и смях изпълват мрака и сигурно спират под прозореца на Клия, където тя е седнала пред платното си и умислено рисува, а малкото й коте мърка в кошницата пред краката й. Или пък рязко опънатите струни на страстна китара звънват във въздуха и остават да трептят и плачат, докато мъжки глас ги поеме и запее в далечината, като че от дъното на кладенец. Писъци, дори викове за помощ огласят нощта.

Ала най-отличителният белег на този карнавал, онова, което символизира фриволния му дух, е кадифеното домино. То дарява онази анонимност, за която всеки копнее дълбоко в душата си. Да бъдеш никой в тълпа от непознати, нищо да не издава нито пола, нито положението, нито дори лицето ти — защото маската го покрива така, че остават да горят само две очи — пламнали като очите на мюсюлманка или мечка. Нищо друго не отличава човек от човека; богатите дипли на наметалото скриват дори контурите на тялото. Всички се превръщат в силуети без бедра, без гърди, без лица. А под карнавалните одежди (подобно на престъпно желание в сърцето, или изкушение, на което не може да се устои, или предопределен импулс) набъбват кълновете на свобода, която човек рядко дръзва и да си представи. Предрешен, той усеща вкуса на неограничената воля и задръжките падат. Всички убийства в града, почти всички трагедии, свързани с карнавални припознавания, са плод на това ежегодно празненство; повечето любовни игри започват или свършват през тези три дни и нощи, когато всички сме освободени от робството на собствената си личност, от оковите на самите себе си. Веднъж скрита под кадифената пелерина, забулена с качулка, съпругата изгубва от поглед съпруга си, съпругът — съпругата, влюбеният — любимата. Въздухът се нажежава от селитрата на вражди и безумства, от огъня на битки, от мъчителни дирения и безутешно отчаяние. Човек не може да каже дали танцува с мъж или жена. Черните приливи на Ерос, които заливат човешката душа в пълна потайност, ливват отприщени по време на карнавала, сякаш скъсали бента на въздържанието, издигат се навред, приели формата на странни праисторически създания — това са перверзните, които аз наричам болести на душата — зловещи силуети, прилични на духовете от Брокен 38 38 Духът на Брокен — оптическа илюзия, за пръв път наблюдавана на връх Брокен (най-високата точка на планинския масив Харц в германската област Саксония), където сенките на хората, силно увеличени, се отразяват в мъглите на отсрещния връх. — Б.пр. или на Иблис. Тук дебнещ сатир, там вилнееща менада могат да се разпознаят и отново да се съешат. Да, да, всеки обича карнавала, защото тогава всички дългове се изплащат, всички престъпления се изкупват и извършват, всички забранени желания се задоволяват — без чувство за грях, без предумишленост, без наказанието, което съвестта или обществото изискват.