Лоренс Даррелл - Балтазар

Така пише моят приятел и е прав; защото сега Междуредието поставя пред мен въпроса за обективната „вярност към живота“ или, ако предпочитате, „към сюжета“. Независимо дали това ни харесва или не, то, подобно на самия живот, повдига и по-трудния въпрос за формата. Как да манипулирам тази маса от изкристализирали факти така, че да извлека смисъла й, и по този начин да извая по-ясна картина на този невъзможен град на любовта и блудството?

Де да знаех. Толкова неща ми бяха разкрити, че сега се чувствам като застанал на прага на съвършено нова книга, на съвършено нова Александрия. Старите очертания на града, нахвърляни под напора на бурни емоции и дообагрени от Кавафис, Александър, Клеопатра и всички останали знаменитости, се оказаха субективни. Бях превърнал този образ на града в моя лична, ревниво пазена собственост, която беше вярна, но само в границите на частично проумяната истина. Сега, в светлината на всички тези нови съкровища — защото истината, макар и безпощадна, подобно на любовта, трябва винаги да се възприема като съкровище — какво да предприема? Да разширя границите на първоначалната истина, да попълня основите с чакъла на новото познание и върху тях да издигна една по-различна Александрия? Или пък разположението на фактите да си остане същото, героите да си останат същите — и в противоречие с тях да променя само истината!

През цялата пролет, която прекарах на моя самотен остров, не спрях да мисля за невероятната гротескна информация, която ми донесе Междуредието и така промени всичките ми чувства — странно, но дори и за отминали събития. Емоциите могат ли да бъдат ретроспективни, ретроактивни?

Толкова много от онова, което написах, се основаваше върху страха на Жюстин от Несим — истински страх, искрено споделен. Бях видял със собствените си очи студената безмълвна ревност върху неговото лице — бях видял и страха, изписан върху нейното. А сега Балтазар твърди, че Несим никога не би й сторил нищо лошо. На какво да вярвам?

Толкова често вечеряхме заедно — ние четиримата; седях умислен, безмълвен и пиян от спомена за истинските й целувки, тъй като вярвах (само защото тя ми бе казала така), че присъствието на четвъртия — Пърсуордън — ще приспи ревнивия ум на Несим и че само неговата компания може да ни осигури безопасност! Но ако все пак Балтазар е прав, значи мюрето съм бил аз. (Дали наистина си спомням, или само си въобразявам — една особена, едва доловима усмивка, която от време на време се появяваше ехидно върху устните на Пърсуордън; не знам как да я нарека: цинична или изобличителна.) Тогава си мислех, че се крия зад присъствието на писателя, докато всъщност той се е криел зад моето! Не искам да повярвам на това изцяло заради… какво? Заради целувките на мъркаща от удоволствие жена, готова да се отдаде на плътското опустошение и сластно да мълви „обичам те“. Разбира се, че заради това. Разбира се. Аз съм специалист в любовта — всеки мъж се смята за такъв, и най-вече англичаните. Затова ли вярвам повече на целувката, отколкото на думите на моя приятел? Невъзможно, защото Балтазар не лъже…

Или пък самото естество на любовта е такова, че поражда слепота. Точно така, знам, че докато Жюстин ми принадлежеше, аз отвръщах лице от всяка мисъл, че може да ми е невярна — а и кой би постъпил другояче на мое място? Прекалено болезнено е да преглътнеш такава истина, макар дълбоко в сърцето си да знаех, че тя никога не може да ми бъде вярна. Никога. Ако изобщо някога съм се осмелявал и за миг да си помисля подобно нещо, винаги съм бързал да добавя шепнешком — както прави всеки съпруг, всеки любовник: „Но разбира се, каквото и да върши, аз съм онзи, когото истински обича!“ Софистиката, която успокоява; лъжата, която поддържа живота на любовта!

Не че тя някога ми е давала повод да се съмнявам. Спомням си например един случай, когато у мен се събуди, макар и колебливо, съмнение в Пърсуордън, но то бе бързо приспано. Един ден той дойде при нас направо от ателието и по устните му имаше червило. В същия миг обаче зърнах и цигарата в ръката му — очевидно бе взел недопушена цигара, която Жюстин бе оставила да гори в пепелника (неин неизкореним навик), защото и краят на цигарата беше червен. Ала в любовта за всичко се намира обяснение.

Проклетото Междуредие, което гъмжеше от подобни подозрения, сякаш бъркаше с пръст във все още отворените ми рани. Започнах да го преписвам — цялото — бавно и болезнено; не само, за да проумея къде точно се отличава от моята собствена версия за случилото се, но и за да го възприема като отделна даденост — ръкопис, който съществува самостоятелно и представлява окончателният поглед на друг човек върху онези събития, които вече съм интерпретирал по свой начин, защото така съм ги преживял. Наистина ли съм пропуснал толкова много от нещата, които са ставали край мен — подтекста на усмивките, случайно изпуснатите или подхвърлени думи и жестове, знаци, изписани с пръст върху разлятото вино на масата, адреси, надраскани в полето на сгънати вестници? Трябва ли сега да се връщам назад към тогавашните дни, за да стигна до сърцето на истината? „Истината няма сърце — пише Пърсуордън. — Истината е жена. Затова е загадъчна. Най-многото, което ние, тъй като не сме французи, можем да кажем за жените, е, че са животинчета, които обичат да се гушкат и галят.“