Лоренс Даррелл - Балтазар

Въпросната кола, така скъпа на сърцето на Помбал, стоеше пред външната врата лошо ударена и доста сплескана. Кийтс изсумтя.

— Всичко е заради Свева — обясни ми той — и затова не ми разрешава да го публикувам. — Помбал изохка и взе да се поклаща нервно. — Не иска да ми разкаже какво се е случило.

Помбал наистина се разгневи.

— Би ли се махнал оттук? — каза той и Кийтс, който винаги много лесно се обезсърчаваше пред човек, чието име фигурира в списъка на дипломатическия корпус, се надигна, прибра тефтера в джоба си и едновременно с това заличи усмивката от лицето си.

— Добре — отвърна той, — твоя воля. — И заслиза бавно по стълбите.

Седнах срещу Помбал и изчаках да се успокои.

— Още един гаф , скъпо мое момче — изтърси той най-сетне, — при това най-непоправимият засега в аферата Свева. Видя ли я… бедната ми кола… видя ли я на какво прилича? А какво ще кажеш за тази бучка на врата ми? А? Съсирек.

Докато той разказваше за сполетелите го злополучия с помощта на обичайните си мъченически жестикулации, помолих Хамид да донесе кафе. Започна с това как сбъркал още в началото, като се хвърлил в тази любовна история с пламенната Свева, защото тя взела, че се влюбила в него.

— Любов! — изпъшка Помбал и се размърда неспокойно в стола си. — Стигне ли се до жени, слаб ми е ангелът — призна си той, — а и тя ми падна в ръцете толкова лесно. Господи, сякаш са ти донесли топло ястие, което някой друг е поръчал, или просто са ти сервирали нещо погрешка; влезе в живота ми като bifteck a point 35 35 Полуопечен бифтек (фр.) — Б.пр. като пълнен патладжан… Какво можех да направя?

— И затова вчера си помислих така: вземайки предвид всичко, свързано с нея, възрастта й, състоянието на зъбите й и така нататък, всеки момент може да я стигне някоя болест, а това би ми коствало много разноски. Освен това аз не искам любовница във вечно движение, нямам нужда от някакво перпетуум-мобиле. Затова реших да я изведа на разходка край езерото, на тихо и спокойно място и най-джентълменски да й кажа „сбогом“. Ала като чу, тя направо полудя. За миг се озова на брега на реката до огромна купчина камъни. И още преди да разбера какво става… паф, бум, тряс. — Жестовете му говореха красноречиво за какво става дума. — Целият въздух се изпълни с летящи камъни. Предното ми стъкло, фаровете, всичко, приятелю, всичко стана на парченца… Аз бях залегнал ниско долу при амбреажа и само пищях. Пипни бучката на врата ми. Тя беше направо подивяла. Когато по колата не остана и едно здраво стъкло, се въоръжи с огромен камък и започна да налага купето, като крещеше „Amour, amour!“ при всеки удар, досущ като изпаднала в истерия маниачка. Не искам да чуя тази дума до края на живота си. Радиаторът ми е счупен, калниците ми са смачкани. Видя ли я? Никога не бих повярвал, че жена може да нанесе такива поражения. И после какво, ще попиташ. Аз ще ти кажа какво. Хвърли се във водата. Представи си само какво преживях в този миг. Тя не може да плува, аз също. Представи си скандала , ако се беше удавила! Хвърлих се след нея да я спасявам. Вкопчихме се един в друг и взехме да вием навъзбог като две заклещили се котки. Колко вода само нагълтах! Но не щеш ли, отнякъде се появи полицай и ни измъкна. После безкрайно дългото писане на proces-verbal 36 36 Полицейски протокол или акт (фр.). — Б.пр. и така нататък. Тази сутрин дори не посмях да се обадя в посолството. Животът ми вече няма смисъл. — Плачеше му се.

— Това е третият ми скандален случай за този месец — рече той. — А утре е карнавалът. Знаеш ли какво? След като мислих дълго, хрумна ми нещо. — Усмихна се смразяващо. — За карнавала ще се подсигуря, при положение че прекаля с пиенето и се забъркам в някоя каша, както става обикновено. Защото ще се дегизирам до неузнаваемост. Да, да. — Той потри ръце и повтори: — До неузнаваемост. — След това ме изгледа, сякаш преценяваше дали може да ми има доверие. Изглежда, огледът го задоволи, защото се извърна рязко към гардероба и рече: — Ако ти кажа, ще си мълчиш ли? Нали сме приятели в края на краищата. Подай ми шапката от най-горния рафт, ей там. Ще умреш от смях.

В гардероба се мъдреше огромна, широкопола дамска шапка от ония, които са били на мода някъде през 1912-а, украсена с китка избелели щраусови пера. Забождаше се с помощта на голяма игла със син камък.

— Това ли? — попитах, защото не можех да повярвам на очите си. Той изхихика доволно и кимна.

— Кой ще ме познае с това чудо на главата? Дай я насам… Изглеждаше толкова смешно, че аз едва не се пръснах от смях.